Защо понякога ни е трудно да прощаваме?

Често отговарям на въпроси, защо, когато реша да прощавам, имам някаква вътрешна или дори не толкова скрита съпротива да простя, сякаш нещо в мен се бори да не простя?

Ето един от отговорите:

Когато усещаме вътрешна борба, всъщност се бори егото, желанието в този отминал конфликт, след който са останали лоши чувства, да останем прави.

Но всъщност, прошката няма нищо общо с това, кой прав, кой - крив. Целта на прошката е да се изчистим от отрицателните чувства, които сме натрупали към хората и света, т.е. да пречистим себе си. Прошката не означава да омаловажаваме това, което се е случило или да даваме разрешение то да се случи отново. 

Прошката е като измиването - не си губим времето да търсим кой и защо ни е изцапал, докато сме вървели през деня си, нали? Когато искаме да се измием, просто отиваме на мивката и си измиваме лицето, ръцете. 

И с прошката е така. Осъзнаваме, че това, което се е случило, е нещо обикновено, случва се с всички и не търсим вина, защото по принцип всеки прави най-доброто, на което е способен в даден момент от развитието си, в конкретната ситуация. Прощаваме им, защото те не са виновни, че не са могли да се справят по друг начин или по-добре и защото няма причина да продължаваме да отравяме себе си с негативни чувства като гняв, яд, обида и т.н. Нали не се сърдим на детето, което си е завързало връзките на обувките на възел, щото не може още да ги връзва хубаво? Този подход е полезен към всяка ситуация. 

И едно много важно нещо - когато прощаваме на друг, трябва да помним да простим и на себе си, за каквото и да се обвиняваме, да съжаляваме, че не сме могли да направим нещо по друг начин. Тогава изчистването ще бъде пълно и удовлетворително.

Торбата с картофи

Един учителят помолил децата в класа да донесат за следващия ден по няколко картофа и по една прозрачна торбичка. 

 - Сложете в торбичките си по този картоф за всеки, на когото сте се ядосали и не можете да му простите. Напишете от едната му страна името му, а от другата - датата, на която ви е обидил. – заръчал Учителят.

 Сега трябва носите тази торбичка със себе си в продължение на една седмица. Да я слагате до леглото си, когато си лягате или до себе си, когато четете или играете. И ако някой ви обиди отново, трябва да сложите нов картоф за него. 

Някои деца имали един или два картофа, а на други картофите били повечко и се увеличавали още повече. Отначало им се видяло забавно да разнасят картофите насам-натам, но с времето се уморили и особено им писнало, когато първите сложени картофи започнали да се развалят и от торбичките се разнасял неприятен мирис. 

Когато седмицата привършила, децата си отдъхнали с облекчение. Учителят ги попитал как са се чувствали и те с удоволствие разказали, колко им е тежало и как неприятно са се чувствали от вонливите вече картофи.

Учителят обяснил - това, което стана с картофите, става и в сърцата ви. Всеки път, когато се обидите на някого и не можете да му простите, все едно слагате картоф вътре в себе си. Отначало не го усещате, но с времето тези "картофи" започват да ви тежат и зловонието на обидата или омразата започва да вмирисва душата, а и тялото ви. Носите тези чувства където и да отидете и те се отразяват на всичко, което правите. 

Вие не можахте да изтърпите картофите и тяхната миризма дори и седмица - а представяте ли си какво се случва с вас, ако носите тези "картофи" с вас цял живот? Животът става много по-лесен, когато изхвърлим тези чувства от нас - обида, яд, омраза. Когато простим.

Хората често мислят, че прошката е дар за другия, за този, който ги е обидил и затова не са склонни да му го дадат. Мислят, че е справедливо да не дадат дар на този, който ги е наранил. Обаче забравят, че да се освободиш от гнилите картофи, които носиш със себе си, е дар към самия себе си! 

Емоциите - къде и как ги усещаме в тялото си?

Отразява ли се това, което чувстваме, на тялото ни? Всички знаем интуитивно, че можем да усетим емоциите си с тялото си - не случайно в много езици има изрази като "сви ми се стомаха от притеснение", "изчервих се от срам". Тези реакции, с малки различия, са подобни при всички хора, израснали в една и съща култура. Науката отдавна се опитва да докаже връзката ум-емоция-тяло, която за много хора е абсолютно очевидна. Снимката по-долу показва резултатите от изследване, направено от финландски учени, в което са взели участие над 700 доброволци от Финландия, Швеция и Тайван. 

На участниците в изследването били показвани видеоклипове, снимки или думи с различно съдържание, за да се предизвика емоционален отговор. Пред всеки доброволец имало две изображения на човешко тяло, на които те трябвало да оцветяват различните части, изобразявайки на кое място в тялото си са усетили дадената емоция. Жълтият цвят означавал увеличаващо се усещане, синият - намаляващо, а липсата на промяна в усещането се отбелязва с черно. 

Оказало се, че повечето хора оцветили силуетите по подобен начин, независимо от пола и произхода си. 

Повечето основни емоции били свързани с усещания за повишена активност в горната част на гърдите, които вероятно са свързани с промяна в дишането и сърдечния ритъм. Усещанията в областта на главата също се наблюдават при всички емоции - вероятно, заради промените в усещанията в лицето - активиране на лицевите мускули, слъзните жлези, промяна в температурата на кожата, както и заради усещанията за промяна, предизвикани от мислите. 

Усещанията в горните крайници били най-ярки при гнева и щастието, докато при тъгата има намаляване на активността в областта на крайниците.  Усещанията в храносмилателната система и около гърлото основно се наблюдават при чувството на отвращение. 

В контраст с всички други усещания, щастието се характеризира с увеличена чувствителност на цялото тяло. 

Интересно е да се наблюдава как при отрицателните емоции се усеща "затихване" на функциите в голяма част от тялото, за сметка на ярко "възпламеняване" в по-малка част от тялото. Например, депресията ни кара да чувстваме тялото си тялото почти изцяло безчувствено, гневът хората асоциирали с по-силно усещане в областта на гърдите, страхът - в горната част на тялото и корема, докато тъгата  и депресията променят усещанията в краката и стъпалата. Тъгата се усеща и в гръдния кош, но като цяло - предизвиква затишие на жизнените ни функции. Подобна е картината и при завистта - относително не много силно възпламеняване в главата, съпроводено със затишие на функциите в останалата част на тялото ни. При гордостта - пламването е силно в областта на главата и гръдния кош, но останалата част е съвсем замряла. 

Това изследване е нов принос към категоричното установяване на връзка между ум и тяло. Мозъкът ни изпраща сигнали към тялото, докато се спавяме с различни ситуации, като причинява физиологични изменения, без ние да осъзнаваме или командваме този процес. На свой ред, тези усещания в тялото, биха могли да помогнат на мозъка да осъзнае какви емоции имаме. Този тип изследвания може да помогнат да се обясни, защо когато правим усилие да се усмихваме повече или да стоим изправени, вместо да се изгърбваме - това може да причини промени в мозъка ни, да подобри настроението ни и да измени общото ни състояние. 

“Хората гледат на емоциите като не нещо, свързано с другите хора" - казва професор Антонио Дамасио, професор в Университета на Южна Калифорния.  “Но емоциите са свързани и с това, как ние се справяме с околната ни среда - заплахи и предоставени възможности.” За да се справим успешно, казва Дамасио, ни е необходимо както тяло ни, така и ума.  

Какво избираме - да сме прави или да сме щастливи?

"Не е вярно!" „Не си прав!" "Грешиш!“ „Аз съм прав!“ „Ти не знаеш достатъчно – аз знам истината!“  - думи, които, със сигурност сме изричали – ако не точно така, то по подобен начин. Сякаш получаваме удоволствие от съзнанието, че сме прави. Че знаем най-правилния отговор на много въпроси. Или дори на всички. И когато се започне обсъждане на някой въпрос, понякога продължаваме спора, докато докажем, че нашата гледна точка е вярната, че сме прави, а другите – грешат.


Дали обаче това усещане за задоволство, че сме прави, наистина ни прави щастливи? Какви са последствията? Често другия човек, с когото сме спорили, се чувства победен – и, всъщност, остава с обида или неприятно чувство, че е бил проснат по гръб на тепиха, още по-лошо, ако спорът е бил публичен. Дали след тази случка пак ще ни харесва и ще се отнася с любов към нас? Дали ще можем да бъдем приятели? Дали след този спор между нас няма да се промъкне сянка и да остане между нас завинаги? Дали не сме наранили нечия душа?

А ние самите? Какво всъщност ни носи победата в словесен двубой? Защо получаваме удоволствие, когато надвием някого? Дали това доказва на нас самите и на другите, че сме по-умни, по-ерудирани, по-знаещи? Ако е така, защо трябва да го доказваме отново и отново. Спокойното осъзнаване на своята ценност не се нуждае от непрекъснати доказателства.  Ако наблюдаваме внимателно себе си, ще установим, че имаме желание да критикуваме и обвиняваме другите. Често присъства гневът.

А дали пък не смятаме каузата, която защитаваме за толкова важна, че цената на разрушените отношения с някого ни се струва поносима и в рамките на допустимото?

Добрата новина е, че можем да решим да не дадем ход на критиките и обвиненията, на осъждането и разгромяването на гледната точка на другия.

Дали пък наистина смятаме, че по всеки въпрос има само една истина и толкова? Вероятно имаме проблем да видим, че всеки човек може да има своя истина, свое виждане по въпроса, като всички тези виждания са като многото страни на един скъпоценен камък – колкото са повече, толкова по-ценен е камъкът.

Спомнете си случаите, когато сте били прави и след дълъг и ожесточен спор сте доказали правотата си, тръшнали сте събеседника си победен и си припомнете как сте се чувствали вие – и събеседника ви.

И сравнете тази ситуация с такава, при която вие и вашия опонент ще се съгласите, че сте на различни мнения, но всеки от вас има право на своето мнение и всеки е прав по своему, от гледна точка на собствения си опит, възгледи и разбирания.

Вероятно ще усетите споделената радост, разбиране и взаимност във втората ситуация и самотното хладно превъзходство от победата над другите, от осъждането на гледната им точка и обявяването й за неправилна.

Когато сме изправени пред избора – „дали да съм прав или да съм щастлив“ – кое избираме?
„Отказът да сме прави не означава, че нямаме гледна точка“, обяснява Дийпак Чопра в книгата си „рецепта за пълно щастие“

Можем да започнем с това, да се научим да се въздържаме от  поставяне на етикети на нещата и хората, от окачествяването им като правилни и неправилни, добри и лоши. Приемането на нещата такива, каквито са, без да им сложим етикет или да ги разделим на добри и лоши - това е пътят към целта да бъдем щастливи, без на всяка цена да сме прави.

И ето едно упражнение от Дийпак Чопра:

Днес ще се посветя на необвързаност.
Ще позволя на себе си и на хората около себе си свободата да бъдем такива, каквито сме.
Няма да налагам неотстъпчиво своята представа за това какви трябва да бъдат нещата.
Няма да налагам решения на проблемите и с това да създавам нови проблеми.
Ще участвам във всичко, без да се обвързвам с резултата.