30.09.14 г.

"Когато мислех, че съм стигнала дъното...

отдолу се почука. "

Много хубава мисъл. Напомни ми един момент преди няколко дни, в който се бях скапала заради дребна разправия с любим човек. Разхождах се из градината на музея на Огюст Роден, спирах се пред статуи, снимах ги и размишлявах. Пред мен, по същия маршрут се движеха трима британци. Жена в инвалидна количка, управлявана от нея с джойстик. Жената не можеше да се движи и беше трудно да се определи накъде гледа. Мъж, който ходеше, но се придвижваше доста трудно, вероятно - полиомиелит. Придружаваше ги видимо здрав човек. Доста дълго време се движихме с еднаква скорост и те все бяха пред очите ми...

Замислих се... колко много неща имам, за които тези хора не могат и да помислят и вероятно никога не са ги имали? Неща, които дори не осъзнавам - като умение да ходя, да се придвижвам нормално, да тичам дори...

Наместиха ми се всички приоритети моментално.


Няма коментари:

Публикуване на коментар