"Когато мислех, че съм стигнала дъното...

отдолу се почука. "

Много хубава мисъл. Напомни ми един момент преди няколко дни, в който се бях скапала заради дребна разправия с любим човек. Разхождах се из градината на музея на Огюст Роден, спирах се пред статуи, снимах ги и размишлявах. Пред мен, по същия маршрут се движеха трима британци. Жена в инвалидна количка, управлявана от нея с джойстик. Жената не можеше да се движи и беше трудно да се определи накъде гледа. Мъж, който ходеше, но се придвижваше доста трудно, вероятно - полиомиелит. Придружаваше ги видимо здрав човек. Доста дълго време се движихме с еднаква скорост и те все бяха пред очите ми...

Замислих се... колко много неща имам, за които тези хора не могат и да помислят и вероятно никога не са ги имали? Неща, които дори не осъзнавам - като умение да ходя, да се придвижвам нормално, да тичам дори...

Наместиха ми се всички приоритети моментално.

Автобиография в 5 части.

1. Вървя по улицата.
На тротоара има дълбока дупка.
Падам в нея.
Загубенa съм... нямам надежда.
Нужна ми е вечността, за да намеря изход.

2. Вървя по същата улица.
На тротоара има дълбока дупка.
Правя се, че не я виждам.
Падам отново.
Не мога да повярвам, че съм на същото място.
Но не е моя вината.
Отново ми трябва много време, за да се измъкна.

3. Вървя по същата улица.
На тротоара има дълбока дупка.
Виждам, че е там.
И пак падам в нея... това е навик.
Очите ми са отворени, зная къде съм.
Аз съм си виновна.
Измъквам се незабавно.

4. Вървя по същата улица.
На тротоара има дълбока дупка.
Заобикалям я.

5. Вървя по друга улица.

Порша Нелсън