5.08.12 г.

Един от учителите в моя живот - този, заради който си изплаках очите...



Рових в един форум по друг повод и намерих това, което съм писала преди година: 

Сега, като се замисля - най-много сълзи съм изляла точно по този, който изобщо не го е заслужавал...  Когато изчезна от живота ми, болката беше, сякаш се откъсна живо месо от мен... усещах, сякаш от душата ми капеше кръв, не можех да спра сълзите си по никакъв начин и точно този въпрос ме изгаряше - защо аз? Защо на мен? Звънях като луда по всякави телефони и продължавах да чувам гласа му на телефонния секретар... Толкова бях затънала в самосъжалението, че само една мисъл за мен, горката аз, стигаше, за да рукнат сълзите ми наново - на улицата, на работното ми място, в петминутната почивка... само присъствието на хора съвсем близо до мен, партньори, клиенти - ме караше да успея да се овладявам. Тогава спрях да си гримирам очите. Толкова много плачех, че почти нямаше смисъл да се гримирам и минути след това гримът ми да започне да се размазва - и така - цял ден.  Flutter

Като се връщам назад... този човек, който не пожела да направи за мен това, което аз смятах, че заслужавам, е бил един от най-големите ми учители

Тази остра болка, обида и т.н., ме накара да осъзная много силно КАКВО ИСКАМ. Тогава и точно тогава разбрах, че не искам нищо по-малко от вечна и безусловна любов. Че повече няма да се съглася да имам никакви взаимоотношения с мъж, който иска връзка от типа " сега ни е готино, пък после ще видим как ще тръгне...". 

Тогава казах на себе си, на Бог и на Вселената, че искам мъж, който да обича само мен, до края на живота си, повече от всичко на света. Нито повече - нито по-малко. За първи път в живота си тогава реших, че едно от нещата, които ще ми бъдат показател, ще е - да кажа на евентуалните кандидати, че си търся съпруг. Не гадже, не приятел, не партньор... Съпруг. Който иска да мине с мен под венчило и да даде обещание "докато смъртта ни раздели". Не защото това е някаква гаранция - никак даже не е. Защото самата аз за пръв път бях поискала това...

Аз самата, до онзи момент, смятах, че бракът е къс хартия, а пръстените - само бижута. Казвах си - когато не тръгне между двама, това късче хартия няма да закрепи нищо.

Обаче точно в онзи момент разбрах, че искам да обичам някого до края на живота си. Че съм готова на това, и нямам съмнение, че точно това искам - да дам и да получа много любов и всичко останало. Без "ако" и "ще видим".

И понеже усетих, че това искам - реших, че вече ще си търся човек, който също е готов да го направи. 

Спомням си странното усещане, когато си общувах с разни мъжове и колко беше интересно да им кажа - да, разбирам, че си търсите приятелка/партньорка, но аз си търся съпруг (соориии) - който да ме обича и ...(и т.н.). Невероятно усещане - виждаш страх, отдръпване, изумление (нали не е прието това да се казва...)  35  Казвах го около месец... след това го казах... на сегашния си мъж.  LoveКойто, като се запознахме, ми каза, че понеже е преживял много травматичен развод, няма намерение да се жени повече. Казах си... жалко, такъв готин мъж, ама не ще да се жени.. Ами... да е жив и здрав, аз продължавам нататък... 35 Но малко по малко... аз се влюбих, а той каза "ще се омъжиш ли за мен?". 

Няма коментари:

Публикуване на коментар