Една история "изплува" от небитието... Тежка за четене и в същото време лепкава - не те оставя да я отминеш без внимание. Българка, бивша учителка, станала бездомна в Лондон, търси работа. Помолила за помощ да пусне обява, защото не се справила със софтуера на форума за българи във Великобритания.
Някои хора се втурнаха веднага да помагат. Други - да я охулят. Трети - да се усъмнят... . Дали наистина е учителка? Защо е в Лондон? Защо е бездомна? Защо не си отиде в България? Да й обяснят, че ако за 6 месеца не "се е оправила" в чужбина, значи от нея емигрант не става и да си ходи в българия. Да де, ама тя не иска... Защо пък не иска? Въпроси, въпроси... А и тя не е склонна да си отвори сърцето пред всички. Не пише във форума, четяла по малко, като има време. От библиотеката, където си зарежда и телефона. Зарежда го и в Макдоналдс. Намерила е как да се храни - има безплатни кухни за бездомници. Намерила е приют, където може да се къпе два пъти в седмицата и да си оставя някои вещи. Монахини й помагат - днес й дали още едно одеало, защото все още е студено през нощта. Мечтае си за куфар, с който да си пренася нещата от място на място, когато не спи... Мечти на бездомник. А жената изглеждала доста прилично - което вече е много, за хора в нейното положение...
Спомних си за първия път, когато се сблъсках с проблема за бездомните... Беше преди много години, в Глазгоу, където бях в командировка, на обучение за начините, по които се справят там с проблемите на младите хора - но нещата, които научих, далеч не се отнасят само за младите хора. Това беше отдавна, когато подобни проблеми в България "нямаше". В смисъл, че никой не им обръщаше внимание и затова те "не съществуваха". И аз като човек, никога не изпадал в подобна ситуация, дори и не подозирах за тези неща. Впоследствие вече научих повече, но сега ми идва наум, че доста хора не знаят за тези неща - може би пък е интересно да се разкаже за това...
В едно от "бюрата по труда" (малък офис с няколко служителки - жени) ни обясниха, че най-големия проблем, с който се борят, е не намирането на работа на кандидатите, а мотивирането на хората, които са "дълготрайно безработни". След много откази за работа, самооценката на част от тези хора спада драстично, те получават нещо като вътрешна съпротива да кандидатстват отново и отново, защото са загубили вяра, че действително ще ги наемат на работа и по този начин, не искат да преживеят болката от отхвърлянето и неуспеха отново и отново.
Тук говорим за британци, т.е. хора с пълни права на трудовия пазар - в оня момент проблем с имиграцията или нямаше, или никой не го засягаше. Та основният проблем с тези хора е да бъдат задържАни като регистрирани и да бъдат мотивирани да продължат да опитват. След един период от време, те стават нещо като "институционализирани безработни". Т.е. спадането на жизненият им стандарт вече не е новина, те успяват да свикнат донякъде с него, всичките им познати и приятели ги "отписват" за това време, т.е. очакванията, а и помощта към тях спадат и това, което се оказва по-голяма бариера пред тях е страхът от нов провал - защото са имали вече стотици - затова, от психологическа гледна точка, понякога "сигурният пристан" е "неактивността" - тя не носи повече болка. Тя не е породена от мързел в никакъв случай (въпреки че така изглежда на пръв поглед), защото в много случаи това са хора, които години наред са работили честно и почтено (както, може би е случаят с жената, която обсъждаме).
Та психологията на такъв човек е много различна от психологията на един човек, който никога не е изпадал в такова положение. За тях се организираше тогава вид психологическа помощ, семинари по мотивация и т.н. - но най-трудното, както ни обясниха жените, работещи в това бюро, беше да мотивират тези хора да започнат да посещават тези семинари, на първо място...
Другият ключов момент в онова мое обучение преди години, в Глазгоу, беше един приют за младежи - сега така го наричам, не помня какво беше названието тогава - представляваше една много хубава къща, с чудесно мебелирани стаи, в които биваха приютявани младежи за временно пребиваване, които живеят на улицата. Временно, в смисъл - седмица до месец или няколко месеца, докато "влязат в системата" на подпомагането от държавата и бъдат прехвърлени някъде другаде. Удиви ме първо това, че къщата изглеждаше като една от онези "къщи-мечти", които гледаме по списанията за имоти или за мебелировка. И отвътре беше много разчупена като архитектура, цялата мебелировка беше с много цвят и уют, стаите бяха обзаведени много добре и хубавко подредени (това беше едно от условията да се живее там). Резидентите не бяха там, повечето, не говорихме с тях, това не беше част от програмата, защото те са в достатъчно травматична ситуация, за да ги показват като животни на някакви чужденци...
Порази ме една стая на едно момиче - цялото легло беше подредено с плюшени играчки - мечовци, кученца и т.н. Казаха, че някои от резидентите са младежи, избягали от дома си непълнолетни, не желаещи да се приберат у тях по много причини. Това беше нещо като място, където можеха да живеят временно, докато научат основни умения за оцеляване, като грижа за себе си, готвене, пазаруване, подреждане, разпределяне на бюджет, система от помощи в страната и т.н, докато РЕШАТ КАКВО ДА ПРАВЯТ С ЖИВОТА СИ. Дебело го подчертавам - докато те решат какво да правят с живота си. Хората, работещи във всичките тези институции, знаеха прекрасно, че и младежите, и другите, често ще взимат решения, които няма да са най-правилните - и въпреки това, свято спазваха правилото за уважаване на личната воля на всеки един.
Отново, основният проблем беше да се убедят бездомните, че могат да дойдат в такъв дом и така да се "качат" на стълбичката, която може да ги изведе нагоре, към "нормалния" от наша гледна точка живот.
В много случаи, както ни обясниха, те са срещнали в "нормалния си живот" много събития, които са наранили душите им, предателства, изоставяния и т.н. - и чак на улицата са намерили помощ и разбиране - от други бездомни като тях. Затова някои от тях остават с убеждението, че на улицата е истинския свят, в който ще ти помогнат и ще те разберат и може и да нямаш много, но няма да искат невъзможното от теб, няма да те съдят, да те наричат некадърен и мързелив, лъжец или измамник, каквото и да правиш. Ще ти простят и ще ти протегнат ръка, за да оцелееш. И те предпочитат това пред другото, което ние наричаме "нормален живот".
В много случаи, хората, които работят в такива домове, като този, който описвам, казват, че работят с месеци, за да успеят да покажат на бездомните младежи, че и в "нормалния живот" има Хора с главно Х, които не са високомерни, презрителни и не ги ненавиждат за това, че са избрали друго, че са правили грешки и т.н. Които ще искат да им помогнат, без да ги осъдят.
Тогава разбрах, че във Великобритания, ако нямаш адрес, нямаш и помощи. Т.е. основният стремеж беше хората да бъдат подпомогнати да влязат в системата за подпомагане, като придобият адрес - макар и в такава къща, първоначално, а после и вече друг - ако се приспособят и адаптират. Точно защото е възможно и да се оцелее, живеейки на улицата и хранейки се по безплатните места, предлагащи храна... "Влизането в системата" е пътечка, която може да изведе към "нормалния живот" - а може и да не изведе...
За тези, които никога не са се срещали с феномена "да отида на улицата" и биха искали да видят повече за него - има един филм, който разказва, между другото, за живота на човек, който губи работата си и живота си на добре платен семеен мъж - остава на улицата и живее там известно време. Казва се "Разговори с Бог", може би сте чували за едноименната книга на Нийл Доналд Уолш - състои се от две части и може да се намери по торентите. Състои се от част, в която се разказва за живота на този човек - и част, в която са разсъжденията и "разговорите с бог". Филмът е полезен от образователна гледна точка - дори и да не вярваш на частта "с бог" - може да се прескача спокойно, но е показано малко от това, как ставаш бездомен, после какво трябва да правиш, за да се върнеш обратно, както и част от живота на тези, които вече са се отказали от "нормалния живот", от себе си, един вид - макар че помагат на този, който иска да се върне обратно и да напусне улицата завинаги...
Ето трейлъра, на английски:
В едно от "бюрата по труда" (малък офис с няколко служителки - жени) ни обясниха, че най-големия проблем, с който се борят, е не намирането на работа на кандидатите, а мотивирането на хората, които са "дълготрайно безработни". След много откази за работа, самооценката на част от тези хора спада драстично, те получават нещо като вътрешна съпротива да кандидатстват отново и отново, защото са загубили вяра, че действително ще ги наемат на работа и по този начин, не искат да преживеят болката от отхвърлянето и неуспеха отново и отново.
Тук говорим за британци, т.е. хора с пълни права на трудовия пазар - в оня момент проблем с имиграцията или нямаше, или никой не го засягаше. Та основният проблем с тези хора е да бъдат задържАни като регистрирани и да бъдат мотивирани да продължат да опитват. След един период от време, те стават нещо като "институционализирани безработни". Т.е. спадането на жизненият им стандарт вече не е новина, те успяват да свикнат донякъде с него, всичките им познати и приятели ги "отписват" за това време, т.е. очакванията, а и помощта към тях спадат и това, което се оказва по-голяма бариера пред тях е страхът от нов провал - защото са имали вече стотици - затова, от психологическа гледна точка, понякога "сигурният пристан" е "неактивността" - тя не носи повече болка. Тя не е породена от мързел в никакъв случай (въпреки че така изглежда на пръв поглед), защото в много случаи това са хора, които години наред са работили честно и почтено (както, може би е случаят с жената, която обсъждаме).
Та психологията на такъв човек е много различна от психологията на един човек, който никога не е изпадал в такова положение. За тях се организираше тогава вид психологическа помощ, семинари по мотивация и т.н. - но най-трудното, както ни обясниха жените, работещи в това бюро, беше да мотивират тези хора да започнат да посещават тези семинари, на първо място...
Другият ключов момент в онова мое обучение преди години, в Глазгоу, беше един приют за младежи - сега така го наричам, не помня какво беше названието тогава - представляваше една много хубава къща, с чудесно мебелирани стаи, в които биваха приютявани младежи за временно пребиваване, които живеят на улицата. Временно, в смисъл - седмица до месец или няколко месеца, докато "влязат в системата" на подпомагането от държавата и бъдат прехвърлени някъде другаде. Удиви ме първо това, че къщата изглеждаше като една от онези "къщи-мечти", които гледаме по списанията за имоти или за мебелировка. И отвътре беше много разчупена като архитектура, цялата мебелировка беше с много цвят и уют, стаите бяха обзаведени много добре и хубавко подредени (това беше едно от условията да се живее там). Резидентите не бяха там, повечето, не говорихме с тях, това не беше част от програмата, защото те са в достатъчно травматична ситуация, за да ги показват като животни на някакви чужденци...
Порази ме една стая на едно момиче - цялото легло беше подредено с плюшени играчки - мечовци, кученца и т.н. Казаха, че някои от резидентите са младежи, избягали от дома си непълнолетни, не желаещи да се приберат у тях по много причини. Това беше нещо като място, където можеха да живеят временно, докато научат основни умения за оцеляване, като грижа за себе си, готвене, пазаруване, подреждане, разпределяне на бюджет, система от помощи в страната и т.н, докато РЕШАТ КАКВО ДА ПРАВЯТ С ЖИВОТА СИ. Дебело го подчертавам - докато те решат какво да правят с живота си. Хората, работещи във всичките тези институции, знаеха прекрасно, че и младежите, и другите, често ще взимат решения, които няма да са най-правилните - и въпреки това, свято спазваха правилото за уважаване на личната воля на всеки един.
Отново, основният проблем беше да се убедят бездомните, че могат да дойдат в такъв дом и така да се "качат" на стълбичката, която може да ги изведе нагоре, към "нормалния" от наша гледна точка живот.
В много случаи, както ни обясниха, те са срещнали в "нормалния си живот" много събития, които са наранили душите им, предателства, изоставяния и т.н. - и чак на улицата са намерили помощ и разбиране - от други бездомни като тях. Затова някои от тях остават с убеждението, че на улицата е истинския свят, в който ще ти помогнат и ще те разберат и може и да нямаш много, но няма да искат невъзможното от теб, няма да те съдят, да те наричат некадърен и мързелив, лъжец или измамник, каквото и да правиш. Ще ти простят и ще ти протегнат ръка, за да оцелееш. И те предпочитат това пред другото, което ние наричаме "нормален живот".
В много случаи, хората, които работят в такива домове, като този, който описвам, казват, че работят с месеци, за да успеят да покажат на бездомните младежи, че и в "нормалния живот" има Хора с главно Х, които не са високомерни, презрителни и не ги ненавиждат за това, че са избрали друго, че са правили грешки и т.н. Които ще искат да им помогнат, без да ги осъдят.
Тогава разбрах, че във Великобритания, ако нямаш адрес, нямаш и помощи. Т.е. основният стремеж беше хората да бъдат подпомогнати да влязат в системата за подпомагане, като придобият адрес - макар и в такава къща, първоначално, а после и вече друг - ако се приспособят и адаптират. Точно защото е възможно и да се оцелее, живеейки на улицата и хранейки се по безплатните места, предлагащи храна... "Влизането в системата" е пътечка, която може да изведе към "нормалния живот" - а може и да не изведе...
За тези, които никога не са се срещали с феномена "да отида на улицата" и биха искали да видят повече за него - има един филм, който разказва, между другото, за живота на човек, който губи работата си и живота си на добре платен семеен мъж - остава на улицата и живее там известно време. Казва се "Разговори с Бог", може би сте чували за едноименната книга на Нийл Доналд Уолш - състои се от две части и може да се намери по торентите. Състои се от част, в която се разказва за живота на този човек - и част, в която са разсъжденията и "разговорите с бог". Филмът е полезен от образователна гледна точка - дори и да не вярваш на частта "с бог" - може да се прескача спокойно, но е показано малко от това, как ставаш бездомен, после какво трябва да правиш, за да се върнеш обратно, както и част от живота на тези, които вече са се отказали от "нормалния живот", от себе си, един вид - макар че помагат на този, който иска да се върне обратно и да напусне улицата завинаги...
Ето трейлъра, на английски:
В този разказ не адвокатствам за идеите или за посланието на филма, нито твърдя, че той е някакъв шедьовър, просто е единственият филм, за който аз се сещам, който се гледа лесно и разказва за феномена, за който говорим - макар и да е в американска, а не в британска действителност. Аз го изгледах с удоволствие, макар и на няколко пъти - но си заслужава.
Всеки от нас има нужда от време на време да сподели с приятели, да се оплаче, да поиска съвет или просто да получи енергийна помощ, прегръдка 
и т.н. Няма нищо по-естествено от това, нали затова сме приятели.
За тази цел обаче нашите вибрации трябва да са стабилно високи, ние да сме непоклатими, един вид. Ако не сме, е много възможно да "влезем" в низходящата спирала и те да ни завлекат надолу - тогава ще има двама с ниски вибрации, а това не е полезно за никого. Спомням си за Исус, който е лекувал болните - той не е плакал с тях над болестите им - той е държал техния образ на излекувани, здрави хора - и така им е помагал - казал е - "Стани, Лазаре!" - абсолютно убеден, че Лазар може да стане и да ходи. Това можем да правим и ние, под една или друга форма.