Virginblack - eдна моя приятелка написа това... което много ме трогна... Реших да го постна и в моя блог... Знам, че мисли всяка дума и я боли... Иска ми се да я прегърна (но е далече) и да й кажа, че я обичам - и не само аз, много сме. Ама тя си го знае...
Затова препечатвам това ,което е написала - тук. И отдолу й написах отговор.
И така:
България и аз - беглецът
Три години бродих и се върнах да я видя.
България е там където съм аз.
Където е моята възглавница и моята завивка.
Любимите ми хора.
Улиците, по които съм вървяла щастлива, тъжна, бедна, смазана, изтормозена, но емоционална. И никога без душа.
Улиците на София.
България е българските деца, малко вехтичко облечени, но спретнати.
Старите хора, седнали пред блоковете на сянка и на раздумка.
Пъстрите пазари.
Очуканите блокове, издрасканите училища, ама дето вика малцето – наши са си.
Просяците? Има ги навсякъде.
Бездомните? Има ги навсякъде.
Малолетнте проститутки? Има ги навсякъде, че и къде по- зле.
Дрогата? Май само в Чукотка няма много.
Безпаричие? Ми ние тъпаците имигранти сигурно сме се завъргаляли в благоденсттвие. Ей на, дрехите ми в кашончета седят, картонени. Няколко парцала.
Убийства? Я отвори някой чудж вестник...
Няма работа? Че навън има ли ЗА НАС? Миеме кенефите и лайната на цивилизована Европа и си продаваме душата. И не само това. Ами и плюем.
Плюем по народа си, а не по управниците му. Срам го било, че е българин келеша му с келеш. Като те е срам, срамувай се на английски, бе лАйно.
Заминем навън и вече след един месец сме с акцент.
Че чак па и ми се смее, че детето ми рецитира Христо Ботев. Не й трябвало разбираш ли на „запад”. Мани вика тез глупости.
Че ми обснява стерилно- чистата Линда как детето нямало нужда сега от товарене със занимания по български, немски, немски му е майката. Питай ме как ще стане.
Какво видях? Видях отчаяни, бедни хора, но хора. Къде ги няма бедните и отчаяните? Ей на, пъпа на Европа, красивата Виена що народ ме спира за цигара. Що народ спи по пейките... Не вярвам да седят заради забележителностите.
Какво виждам тук, навън, обратно в цивилизацията? Роботизирани машини за фекалии, които ще ми грабят от душата и ще я пускат за рециклиране. В зелената кофичка.
Видях грейналите лица на хората,които обичам и които прегръщах дълго и силно. И видях стичащите се в две редички сълзи на Анджела. „Мамо, защо тръгваме?”
И разбрах голямата си илюзия, че не ми е липсвал Кипър, а ми е липсвала България, с просточкия, обикновен и нерафиниран манталитет.
А имигранте като мен, тръгнали да бягат към по- добър живот нека знаят едно от мен: и да направите пари, правете сметка какво ще изтъргувате за тях, за да не плачете един ден, когато се връщате по принуда в Кланица номер пет- цивилизована Европа, в която няма нищо цивилизовано, освен фалшивите усмивки на някой и друг магазинер.
И сега обратно в Кланицата , няколко часа след като ме смаза половин Виена из метрото седя на тоз лаптоп и се чудя дали изобщо да рзопаковам.
Човек е там , където е смехът му, а сред нации, които са по рождение със зашити усти и програмиран чип за материален успех няма смях. И няма веселие.
Има самота.
Ужасяваща, поболяваща, кънтяща самота.
На приспособилите се – честито, на другите като мен- леко плаване, щото тая няма да я бъде.
Таргети, цели, дрън, дрън. Един живот имам, няма да го пропилявам в бездушие.
Щом ми е домъчняло за чушкопека, смятай на къв хал съм.
Нещата в случая се свеждат до следното: дали ще живеем бедно, но с достойнство или ще живеем малко по- комфортно без да знаем живи ли сме.
А, да, и луната у нас се вижда: топла, огромна и усмихната.
Не е истина колко ми е гадно.
Госпожата, която се опитва да ми обясни, колко съм зле с теориите си за живота, ама много не съм си ги разбирала ... Ако някой не е разбрал, нека му се набие- аз пиша това, което усещам и за това, което вждам с душата си, а вярвай ми, имам страхотно знрение за грозното.
България е красива.
Да се учат бе, не да ни крадат:
http://www.youtube.com/watch?v=etwWTKKKshc
Virginblack
Отговорих й. Няма да редактирам това, което съм написала, макар че обикновено го правя.
С много обич, Върджин....
Благодаря ти, че сподели, Върджин... И за песента благодаря. Не се съсредоточих върху историята с плагиатството, наслаждавах се на гласовете...
Гордея се с тебе, че учиш "малцето" да рецитира Ботев...
Гордей се и ти... имаш толкова много за гордост... Раздавай щедро с пълни шепи и не се грижи къде ще попадне - както слънцето не се грижи къде ще попаднат лъчите му... както дъждът не се грижи къде ще се плъзнат капчиците му... както въздухът... реката...
Всички ние сме точно там, където трябва да бъдем. И има смисъл в това, да бъдем тук или там. И където и да отидем - ще си носим смисъла с нас... той си е вътре в нас, така или иначе...
Не позволявай на никого да те смъкне от твоя Олимп. Ако искат да се качат при тебе - изтъпай прашинките от камъка до себе си - и ги покани. Ако не искат - гледай ги оттам.
Като бях по-млада, казвах понякога - дребните мъже обичам да ги гледам по теметата. Височка съм и все ми се лепяха някакви мъже, по-нисички от мен, пък аз нещо не можех да ги възприема сериозно. Като разправях това на приятелки, звучеше смешно и ме караше да се чувствам добре, нямах угризения, че ги наранявам, като не им приемам авансите...
Сега, тая фраза я виждам по друг начин... Трябва да не забравяме да се държим така, както ни вижда най-висшето ни Аз, Бог, ако щеш, Източника, ако щеш... В цялата ни красота, блясък и величие. И на тези около нас - да можем великодушно и с любов да предложим място до себе си - защото те също са красиви, бляскави и прекрасни - макар и по своему, макар и по различен начин от нашия... Ако не пожелаят да ни видят такива, каквито ние знаем, че сме - да ги гледаме по темето...
Не да спорим с тях (защо да напускаме Олимп - нали там ни е мястото?)...
Не да им обясняваме - тези неща не се обясняват... няма смисъл...
Не дори да ги плюем отгоре... защо? Излишни усилия...
Просто да знаем, че ние ги виждаме... а те - не....
Ако ти отгоре виждаш темето на някого, значи - той не гледа към тебе... Значи, той е впил очи в някаква своя измислена представа за света и си я стиска... нарича си я с разни имена... едно от които по случайност може да е твоето...
Защо това да те интересува...
Хубаво е на Олимп... Небето е сияйно, облаците са живи и звездите - близко... косата ти ги докосва...
Защо да напускаме Олимп...
Благодаря ви, че отделихте време да прочетете моята страничка!
