Какво ни трябва, за да сме щастливи? (Децата на Африка)

По повод на една песен We Found Love (ние намерихме любов) на Линдзи Стърлинг (Lindsay Stirling), погледнах и видеото, което е направил Девин, пътувал с нея из Африка и то ме порази - толкова много усмихнати, бликащи от щастие деца - а Африка обикновено е представяна като страна, пълна с деца с тъжни лица, с подути от глад коремчета и, изобщо, като най-лошото място за живот на света.

Вижте това видео - толкова усмивки и толкова заразително щастие те завладява, като го гледаш.

На следващото видео в отговор на въпроси на други професионални фотографи Девин обяснява сам защо се е получило така и как е успял да направи такива снимки.

Той разказва, че когато е дошъл в Африка и е започнал да снима, е установил, че ужасно слабите деца, стърчащите коремчета и броящите се ребра, нещастните и тъжни личица - това е всъщност един наложил се стереотип в снимането. А на практика, нещата изобщо не стоят така.

Той казва, че децата на Африка са едни от най-щастливите и естествени хора, които той е срещал в целия си живот. Тогава решил да улови с камерата си тяхната чистота, истината. И целта на това видео била именно такава - да покаже хората точно такива, каквито са в действителност. Не да се опита да представи нещастната страна на Африка -  защото има такава нещастна част във всяка страна - и в другите страни също - в Щатите, в Канада и т.н. Но има и толкова хубави неща - в Африка той е видял най-прекрасните хора.

Как го е постигнал - за разлика от всички други професионални фотографи и видеооператори, които са говорели на английски на местните хора и на децата - а децата не са разбирали и думичка от това, което им се казва - той е научил няколко думички на местния език - думата, която казваме, за да се усмихнем на снимка - както "зеле" или "cheese" на английски. и други. И това веднага разчупило бариерата и децата показали истинската си същност - вижда се от усмивките. Всъщност, колкото и елементарно, това е някакво общуване...

Това видео ме наведе на мисълта, че много често ние правим изводи за това, какви са хората срещу нас само на базата на собствените си разсъждения, виждания, предположения - например, "не живее като нас, значи е беден и нещастен" - и на базата на липса на разбиране на другия.



Гледайте видеото "Разчупване на бариерите" -  много е красноречиво:

Изключителният танцьор Ноа Галоуей - ветеран от Ирак с физическо увреждане

Ако и вие някога сте заставали пред огледалото и не сте харесвали това, което виждате, ако то ви е обезсърчавало или натъжавало - тази история е за вас - историята на красивия, жизнен и с прекрасна физика Ноа Галоуей, който по време на едно задание в Ирак се натъква на мина и всички мислят, че той няма да оживее. Оживява, но загубва лявата си ръка над лакътя и левия си крак над коляното. Изпада в депресия. Всичките му мечти за бъдещето рухват, загубва любимата му работа, както и толкова други неща, които мисли, че никога вече няма да може да прави...

Докато един ден осъзнава, че животът му ще бъде все така ужасен, ако той самият не направи промняна - да престане да гледа това, което няма и да започне да вижда това, което има. Връща се в залата, започва отново да тренира и нещата потръгват. Казва "сякаш трябваше да получа това нараняване - иначе никога нямаше да бъда тук, където съм днес.". "Този танц представя пътуването - от мъжа, който бях - към мъжа, който станах. "

Танцът е от състезанието "Танцувай със звездите".

За него единият от съдиите казва  - може и да имаш по-беден "речник" на танца от другите състезатели, поради ограниченията на тлото ти - но това, което представяш, е като хайку - кратко, но многократно по-въздействащо.

Торбата с картофи

Един учителят помолил децата в класа да донесат за следващия ден по няколко картофа и по една прозрачна торбичка. 

 - Сложете в торбичките си по този картоф за всеки, на когото сте се ядосали и не можете да му простите. Напишете от едната му страна името му, а от другата - датата, на която ви е обидил. – заръчал Учителят.

 Сега трябва носите тази торбичка със себе си в продължение на една седмица. Да я слагате до леглото си, когато си лягате или до себе си, когато четете или играете. И ако някой ви обиди отново, трябва да сложите нов картоф за него. 

Някои деца имали един или два картофа, а на други картофите били повечко и се увеличавали още повече. Отначало им се видяло забавно да разнасят картофите насам-натам, но с времето се уморили и особено им писнало, когато първите сложени картофи започнали да се развалят и от торбичките се разнасял неприятен мирис. 

Когато седмицата привършила, децата си отдъхнали с облекчение. Учителят ги попитал как са се чувствали и те с удоволствие разказали, колко им е тежало и как неприятно са се чувствали от вонливите вече картофи.

Учителят обяснил - това, което стана с картофите, става и в сърцата ви. Всеки път, когато се обидите на някого и не можете да му простите, все едно слагате картоф вътре в себе си. Отначало не го усещате, но с времето тези "картофи" започват да ви тежат и зловонието на обидата или омразата започва да вмирисва душата, а и тялото ви. Носите тези чувства където и да отидете и те се отразяват на всичко, което правите. 

Вие не можахте да изтърпите картофите и тяхната миризма дори и седмица - а представяте ли си какво се случва с вас, ако носите тези "картофи" с вас цял живот? Животът става много по-лесен, когато изхвърлим тези чувства от нас - обида, яд, омраза. Когато простим.

Хората често мислят, че прошката е дар за другия, за този, който ги е обидил и затова не са склонни да му го дадат. Мислят, че е справедливо да не дадат дар на този, който ги е наранил. Обаче забравят, че да се освободиш от гнилите картофи, които носиш със себе си, е дар към самия себе си!