Онази вечер отидох да проверявам за боя за яйца в големия супер в съседен град. Кучето - с мен, на задната седалка. Не взех чанта, само телефона със слушалките, за да си слушам разни "мои си работи" и портмонето. Отидох на магазина - обичам да пазарувам късно вечер, няма много хора, няма блъсканица, спокойно... Нямаше боя, говорих си с разни служители, питах ги , те търсиха с мен - не намерихме. Обаче купих други дреболии. Усмихнато ми беше - бях имала хубав ден, беше относително топличко, не валеше (което си е лукс тук) и т.н. Понеже купих само няколко нещица, минах през касата със самообслужване. Колата ми - на паркинга точно до изхода на магазина. До мен паркирали някакви юнаци на по 20-тина години, малко близко. Отвориха вратата на тяхната кола - аз не мога да отворя моята, ама вежливи - попритвориха тяхната, за да вляза аз в моята. Седнах си, все така със слушалките в ушите, погледах ги как влизат в магазина - и потеглих.
Прибирам се, пътят е около 10-12 минути, пускам кучето в къщата - в прекрасно настроение - събирам си шушките и не виждам портмонето си. То черно, и навън тъмно, взех прожектора от вкъщи да прегледам хубаво под седалките на колата - няма го. НЯМА ГО!!! Ужас. Звъня на мъжа ми, който трябва да се прибере от работа всеки момент - отивам обратно в магазина, с надеждата, че ще си намеря портмонето там. Нямам пари в него, почти не държа пари в брой в мен, но всичката тая врътня с картите, а и самото портмоне ми беше любимо, с толкова радост си го избирах - черно, лъскаво, от естествена кожа, и скъпо.
По пътя се опитвам да не ме завладее паниката и отпъждам мисли как онези момци от паркинга са го намерили и вече са напазарували здраво из интернет за моя сметка... Отказвам да повярвам, че това ми се е случило. Няма как да е вярно... Всичко беше толкова хубаво, душата ми пееше, сърцето ми беше пълно с радост... Как ще ми се случи такава гадост? Не може да бъде... Трябва да го намеря, просто няма логика да бъде другояче!!! Почнах да си представям три сцени - едната - как отивам в магазина, запътвам се към "услуги за клиенти" и там ме питат какво има в портмонето, аз изреждам - и ми го връщат. Сцена втора - отивам към навеса, където оставих количката - имаше само една количка - и там, на количката, кротко си седи моето портмоне и ме чака.
Сцена трета (много невероятна, ама... 
) отивам на мястото, където бях паркирала, и си намирам портмонето на земята. Стигам до магазина с втора космическа, старая се да не превишавам скоростта с много хехе, и първо - към навеса с количките. Няма го. На паркинга го няма, естествено. Влизам в магазина и първо хвърлям едно око на касата, дето плащах, защото там последно помня, че портмонето ми беше в ръцете. Няма го. Отивам към "услуги на клиенти" - щандът тъмен, защото е 11 часа вечерта. Един момък от охраната се мотае наоколо - запътвам се към него да го питам и преди да си отворя устата, той казва - "Портмонето ли си загубихте?". Аз кимам и не мога да повярвам, че са го намерили. Отиваме до склада отзад и той ми го връща. Нито пита за име - нито нищо... Благославям го и благодаря на Бога... Оказва се, че съм го изпуснала пред вратата - хубаво място, защото охраната е там, осветено е много добре и се вижда. Вероятно са го намерили минута до две, след като съм го изпуснала.
После се връщам обратно към случката... Да, всичко е много логично... И да ти се случат лоши неща, когато като цяло вибрациите са добри, дори и лошото не е толкова лошо или се оправя бързо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар