Не си търсете сами проблеми, решавайте тези, които ви намират сами.

Или още за проблемите, които избираме да решаваме, за това, как можем да избираме накъде да насочим вниманието си, съответно - енергията си.

Материалът, който предлагам, е по повод на публикацията  Умението да се чувстват границите в темата "Енергийна безопасност"  във форума "Dreamland-bg - Да сбъднем мечтите си заедно!"


От една страна,  всички мисли съществуват в информационното поле и когато можем, ние ги приемаме. В зависимост от личното ни състояние можем да приемем информация, която да води до мисли, смятани за новаторски и така да открием, да изобретим нещо ново или да го развием. По този начин често различни хора в различни части на света независимо разработват едни и същи изобретения, без да са свързани едни с други - има описани много случаи. В този смисъл, колкото и парадоксално да звучи, нито една от мислите, които усещаме, че мислим, не са изцяло и само наши - и в това няма нищо лошо. Все пак сме част от един огромен организъм - Земя, Вселена... Някои предпочитат да го наричат "Бог".

Но това, което ми харесва в статията, е нашето право на избор. Ние можем да изберем каква част от информацията от това поле да приемем като "своя", да я поканим в главата си и да й отдадем вниманието си. Можем да правим това, когато сме "събудени". Когато упражняваме чувството си за преценка - а не безразборно.

Един пример: когато биваме заливани с информация за световни конфликти, страшни болести по света и т.н. - това не е информация, която е "наша", защото въпросното събитие не е в живота ни - не и докато не му отворим вратата и не го поканим да присъства в живота ни. От друга страна, ние си имаме проблеми, които са си лично наши, с тях ни е срещнал животът чрез Закона за привличането и ние си имаме средствата и възможностите да ги решаваме.

Какво обаче се получава често? Когато биваме заляти с разни други, чужди проблеми и информация - те могат да ни дойдат "в повече". Ние нямаме инструментите и възможностите да решим тези други проблеми. Ако се вживеем, впечатлим или обръщаме непрекъснато внимание на проблеми от този характер, това може да доведе до усещане, че сме много "натоварени" от тях, и общото ни състояние може да се влоши, да бъдем извадени от баланса и така да се лишим от енергията и възможностите, които имаме, за да решавме собствените си проблеми.

Резултатите са, че разпиляваме енергията си, не можем да се фокусираме върху важните за нас неща, а подхранваме чужди проблеми. По-неприятното е, че по този начин ние правим тези чужди проблеми насила свои - т.е. оттук нататък Законът за привличането ще започне да ни донася още от същото "блюдо"... И в един момент започваме да се чудим откъде ни е дошло някакво заболяване, неприятен инцидент в нашето обкръжение. Нали никога не сме искали такова нещо и не сме го "поръчвали"? Всъщност - без да знаем, сме направили точно това. Да, наистина не сме мислили за това, че ще се разболеем, но сме следили новините за Ебола по света. Не сме обмисляли възможността ние самите да попаднем в автомобилна катастрофа, но пък вероятно сме се ужасявали от грозните картини на катастрофи, бедствия и нещастия по телевизията.

Затова е добре, в ежедневието, преди да отделим вниманието си на нещо, да се запитаме - това мой проблем ли е? Искам ли да отделя от вниманието си/енергията си за него - или предпочитам да ги насоча към нещата, които аз мога да направя в живота си, да създам, да подобря, да зарадвам, да усмихна, да погаля, да.... и т.н. Струва ли си да задоволя любопитството си, като платя цената на недостатъчния си просперитет, здраве, късмет?

Когато си отговорим еднозначно на този въпрос, тогава можем да сме истински творци, които използват силите и възможностите си, за да създадат точно това, което желаят!

Какво ни трябва, за да сме щастливи? (Децата на Африка)

По повод на една песен We Found Love (ние намерихме любов) на Линдзи Стърлинг (Lindsay Stirling), погледнах и видеото, което е направил Девин, пътувал с нея из Африка и то ме порази - толкова много усмихнати, бликащи от щастие деца - а Африка обикновено е представяна като страна, пълна с деца с тъжни лица, с подути от глад коремчета и, изобщо, като най-лошото място за живот на света.

Вижте това видео - толкова усмивки и толкова заразително щастие те завладява, като го гледаш.

На следващото видео в отговор на въпроси на други професионални фотографи Девин обяснява сам защо се е получило така и как е успял да направи такива снимки.

Той разказва, че когато е дошъл в Африка и е започнал да снима, е установил, че ужасно слабите деца, стърчащите коремчета и броящите се ребра, нещастните и тъжни личица - това е всъщност един наложил се стереотип в снимането. А на практика, нещата изобщо не стоят така.

Той казва, че децата на Африка са едни от най-щастливите и естествени хора, които той е срещал в целия си живот. Тогава решил да улови с камерата си тяхната чистота, истината. И целта на това видео била именно такава - да покаже хората точно такива, каквито са в действителност. Не да се опита да представи нещастната страна на Африка -  защото има такава нещастна част във всяка страна - и в другите страни също - в Щатите, в Канада и т.н. Но има и толкова хубави неща - в Африка той е видял най-прекрасните хора.

Как го е постигнал - за разлика от всички други професионални фотографи и видеооператори, които са говорели на английски на местните хора и на децата - а децата не са разбирали и думичка от това, което им се казва - той е научил няколко думички на местния език - думата, която казваме, за да се усмихнем на снимка - както "зеле" или "cheese" на английски. и други. И това веднага разчупило бариерата и децата показали истинската си същност - вижда се от усмивките. Всъщност, колкото и елементарно, това е някакво общуване...

Това видео ме наведе на мисълта, че много често ние правим изводи за това, какви са хората срещу нас само на базата на собствените си разсъждения, виждания, предположения - например, "не живее като нас, значи е беден и нещастен" - и на базата на липса на разбиране на другия.



Гледайте видеото "Разчупване на бариерите" -  много е красноречиво:

Изключителният танцьор Ноа Галоуей - ветеран от Ирак с физическо увреждане

Ако и вие някога сте заставали пред огледалото и не сте харесвали това, което виждате, ако то ви е обезсърчавало или натъжавало - тази история е за вас - историята на красивия, жизнен и с прекрасна физика Ноа Галоуей, който по време на едно задание в Ирак се натъква на мина и всички мислят, че той няма да оживее. Оживява, но загубва лявата си ръка над лакътя и левия си крак над коляното. Изпада в депресия. Всичките му мечти за бъдещето рухват, загубва любимата му работа, както и толкова други неща, които мисли, че никога вече няма да може да прави...

Докато един ден осъзнава, че животът му ще бъде все така ужасен, ако той самият не направи промняна - да престане да гледа това, което няма и да започне да вижда това, което има. Връща се в залата, започва отново да тренира и нещата потръгват. Казва "сякаш трябваше да получа това нараняване - иначе никога нямаше да бъда тук, където съм днес.". "Този танц представя пътуването - от мъжа, който бях - към мъжа, който станах. "

Танцът е от състезанието "Танцувай със звездите".

За него единият от съдиите казва  - може и да имаш по-беден "речник" на танца от другите състезатели, поради ограниченията на тлото ти - но това, което представяш, е като хайку - кратко, но многократно по-въздействащо.

Торбата с картофи

Един учителят помолил децата в класа да донесат за следващия ден по няколко картофа и по една прозрачна торбичка. 

 - Сложете в торбичките си по този картоф за всеки, на когото сте се ядосали и не можете да му простите. Напишете от едната му страна името му, а от другата - датата, на която ви е обидил. – заръчал Учителят.

 Сега трябва носите тази торбичка със себе си в продължение на една седмица. Да я слагате до леглото си, когато си лягате или до себе си, когато четете или играете. И ако някой ви обиди отново, трябва да сложите нов картоф за него. 

Някои деца имали един или два картофа, а на други картофите били повечко и се увеличавали още повече. Отначало им се видяло забавно да разнасят картофите насам-натам, но с времето се уморили и особено им писнало, когато първите сложени картофи започнали да се развалят и от торбичките се разнасял неприятен мирис. 

Когато седмицата привършила, децата си отдъхнали с облекчение. Учителят ги попитал как са се чувствали и те с удоволствие разказали, колко им е тежало и как неприятно са се чувствали от вонливите вече картофи.

Учителят обяснил - това, което стана с картофите, става и в сърцата ви. Всеки път, когато се обидите на някого и не можете да му простите, все едно слагате картоф вътре в себе си. Отначало не го усещате, но с времето тези "картофи" започват да ви тежат и зловонието на обидата или омразата започва да вмирисва душата, а и тялото ви. Носите тези чувства където и да отидете и те се отразяват на всичко, което правите. 

Вие не можахте да изтърпите картофите и тяхната миризма дори и седмица - а представяте ли си какво се случва с вас, ако носите тези "картофи" с вас цял живот? Животът става много по-лесен, когато изхвърлим тези чувства от нас - обида, яд, омраза. Когато простим.

Хората често мислят, че прошката е дар за другия, за този, който ги е обидил и затова не са склонни да му го дадат. Мислят, че е справедливо да не дадат дар на този, който ги е наранил. Обаче забравят, че да се освободиш от гнилите картофи, които носиш със себе си, е дар към самия себе си! 

Никога не е твърде късно да се започне

"Не ни е дадено да знаем истинското си предназначение, както и не ни е дадено да знаем времето на изпълнението му.

Като доказателство за тези думи ще приведа историята на Люба Майкова, уникална руска художничка. Направих за нея едночасова програма по радиото през 1998 г., но си спомням всеки факт от невероятната й биография, и сега мога да разказвам за нея цял час:

Снимка: http://www.liveinternet.ru/users/bogsve/rubric/3857307/

В селото Селишчи, под под Кимри, е живяла обикновена рускиня - колхозничката Любов Майкова. Тя се е занимавала с тежък труд -  работела е като превозвачка на Волга. Можете ли да си представите - огромна лодка, много тежки гребла ... и така тя работи до 80 годишна възраст. Спрели да я слушат ръцете - схванали се от непосилната работа.

И за да не е съвсем безполезна, баба Люба започнала да гледа внучката на съседите - ученичка в малките класове. Момиченцето с удоволствие рисувало с гваш и веднъж баба Люба помолила да се опита да порисува с боичките. Взела тънка четчица в неогъващата се ръка - и така и не я пуснала.

Баба Люба изпонарисувала всичката хартия, свършили се боичките - но не се спряла, започнала нови. Нарисувала портрети на мъжете си - един загинал още по време на колективизацията, втория не се върнал от войната. Нарисувала цялата история на живота си. И този труд не останал незабелязан - тръгнала мълвата за прераждането на баба Люба и до нея стигнал един известен московски колекционер. Той видял у нея ХУДОЖНИКА, донесъл й платна и бои - и започнала да рисува баба Люба с маслени бои. И то с такъв ентусиазъм, че младите могли да й завидят. За един месец - 15 платна! Бързо се събрали работи за изложба и ето я първата - в Москва, през 1986 г. Необикновен успех!

А през следващата година, на Световния вестивал на наивното изкуство в Париж художничката от Росия Люба Майкова обира почти всички награди. Истински триумф!

Най-неочакваното се оказало ето какво: почти на 90-годишна възраст тя се върнала към веслата - но вече не за да работи, а заради удоволствието и заради физическото упражнение - била се заседяла зад статива.

Завършила живота си няколко месеца, преди да доживее до столетието си, в самия разцвет на творческата си кариера."

Източник
Превод от руски за Дриймленд - Мила