Принципът на троичността на Палиенко

Когато си поставяме някаква цел - трябва предварително вътрешно да приемем и трите варианта за възможно бъдещо развитие на проблема:

а) всичко ще става точно така, както го искаме;
б) изобщо няма да стане така, както го искаме;
в) ще стане много по-добре, отколкото сме го искали.

Принципът се състои в това,

да си кажеш ясно какво искаш, но да приемеш вътрешно
и най-лошия възможен вариант, както и най-хубавия.

Прост пример с хляба - отивам да купя хляб.
Най-лоши варианти - хлябът ще е свършил, ще е останал само корав хляб, няма да имам пари, ще ме настъпят по крака и т.н. - казваме си "ОК, няма проблем" и приемаме това възможно развитие.
Най-добрият вариант - ще бъда милионния клиент и ще получа освен хляб, правото да купувам безплатно хляб за година напред. - отново приемаме това като възможност.

С други думи, когато искаме нещо, но приемаме и най-добрия и най-лошия вариант на исканото, излъчваме във Вселената - отивам за хляб, искам да си купя хляб, но каквото и да стане - го приемам, да стане това, което е най-добре за мен. Или това е умението да се учим да приемаме всичко, което ни се дава, всичко, което ни се случва -  с вярата, че то е най-доброто, което може да ни се случи точно на нас в точно този момент.

Отделете си време да се научите да мислите "троично".

Правете това много пъти на ден по сто пъти на ден, за всяко дребно решение, което трябва да вземем, от типа на купуването на хляб (такива решения взимаме в 70 % от времето си всеки ден) - така това се автоматизира. Хубаво е това да се прави нашега, като на игра, като получаваме удоволствие от процеса. 

Например  - ставаме сутрин и си казваме - пие ми се чай/кафе. Възможности, които приемаме предварително:
1. Ще отида в кухнята и ще си направя чай/кафе. (исканото се осъществява)
2. Няма да мога да пийна нищо, нито чай, нито дори и вода. (абсолютно неизпълнение на желаното)
3. Ще пия най-вкусния чай в живота си. (реализацията надхвърля много поисканото)

След това си правите чай. 

Този метод тренира подсъзнанието да е готово за всякакъв ход на събитията 

и така се увеличават шансовете да постигнем желаните от нас неща. 

Предварително ще бъдем готови, ако не се осъществи желаното, няма да "прилепваме" към осъществяването на желаното на всяка цена, няма да зависим от желанието, ще го "пуснем" във Вселената с вярата, че каквото и да стане - това ще е най-доброто за нас.

Защо да правим това? 

От енергийна гледна точка, както обяснява Палиенко, когато планираме мислено, отделяме енергия  за реализирането на желанието си. Ако не сме готови за други възможни варианти, то нашата енергия, категорична и еднозначна, не е в състояние да си взаимодейства с всички съставки на процеса и като се отрази от тях, ще се връща към нас във вид на депресия, агресия, злоба и обида. 

Ако обаче сме готови да приемем и "най-лошия" вариант - знаейки, че каквото и да стане, всичко е от Бога и всичко, което идва от Бог, е за наше благо, тогава енергията си взаимодейства с всичко, с което се сблъсква и реализира замисленото от нас в максимална степен. 

Приемайки светът такъв, какъвто е, запазваме Закона за равновесието и получаваме по-голям шанс за реализирането на желанието ни.   

• В 70 процента от времето си през деня мислим ежедневни, битови неща, от типа на купуването на хляб и пиенето на чай.
• Следващите 20 % от времето си посвещаваме на важни, насъщни желания - любов, здраве, кола, къща, работа - това са нещата, които искаме да реализираме.
• Останалите 10 процента са за мечтите, дори и тези, които са невъзможни, напр.  да живея 2000 години, да нещата, които никога не могат да станат, защото са невъзможни 

Според Палиенко, когато мислено планираме, но събитието не става, енергията не се усвоява, затова трябва да приемаме и други варианти - тогава енергията се усвоява и няма нужда от компенсация - отнемане на желания резултат.

Например, един бизнесмен попитал как да открие магазин и Палиенко го посъветвал да мисли къде ще отвори не един , а десет магазина и то подробно, къде ще бъдат рентабилни, на кои места в града е добре да наеме и десетте магазина. Ако мисли само за единия магазин - влага там цялата си енергия - тя ще го унищожи, ако мисли за десетте – и открие един магазин - така ще се уравновеси енергията.


Друг пример - утре ще ми донесат ключове за къща в най-престижния район на столицата на стойност 5 млн. долара. Приемам спокойно и най-лошият вариант - изобщо няма да имам жилище. И още по-хубавия вариант - ще имам и това жилище, и още едно жилище в Лондон и едно в Париж.


По този начин разширяваме диапазона на възможностите си и може да извършим пробив към нов живот, в който да бъдете много по-богат и по-щастлив.


И отново, най-главното е, да правите всичко това с удоволствие!

Още за Палиенко на български прочетете в "Дриймленд - да сбъднем мечтите си заедно!" 

Торта пу кратунски

автор: kalina Какó й трябаши на Колюф`та Дафина да си утваря онзи ден гулямата уста: - Ку знайш ква торта съм напрайла, Калино! Уляз у фейса, вика, снимка изплющях. И флязах, де. Такваз съм пудатлива... На изкушения въпще ни моа държа. Видях. И кулинара ф мен са убрина! Такваз й на Дафина скопостта... :( И реках си акълну: Я, Калино моме, ем ногу-ногу без да са старайш забъркай торта, дет да та запомнят... То убу, ама кък ли ши са прай!? Мен дай ми курабии, кузунаци, тюрлю гювеч, кумпоти, боб чорба... ( дан чувам гък ко стана с мисирака, дет пълних с кот ми флези у ръка!!!)* Чи няма ся йна торта да умеся да са напукат ф завис сички женуря, кат й курдисам кадрото у фейса, рицепката у книга да ми издадат... Ай тъй пулвин час кат са агитирах и щоту нямах довод ич „протиф”... За секи случай пет минути медитирах и шес куплета увод нагласих. Утторих сетне чикмиджета и долапи, измъкнах де що имаши ица, брашна, пупрафки, захар, други салтанати... Едвам събрах ги у ГУЛЯМАТА тава. Ма нямах маскарпоне! Къф резиль! :/ То можи и да имам, ма дан зная. Звучи кат препарация прутиф молци, пък яз молци пу торта ич ни моа да трая. Ут лани ми артиса малку Раундъп, га ръсих лозиту за троскот, паламида, ма да ни стани, реках, някуй сакатлък и блата ич дан щя да са надига. Ина капачка турнах. Сал за аромат. И да ви кажа занапред – ни са хабети. Туй бакпулвери, дет им думат у града, ут тоз мумент натъй ги забра`ети. Кат зе да са надига тоз ми блат - ши изтърбуши печката, дан кажа одаята! На шес етажа торта стана – уникат! Убаче с малък обектиф мий апарата. :)) Съм одобрена неска в Гинес за рекорд, изпратиха ми грамута, мидал и прочия... Да види ся Дафина кон дъл рупа боб! Кат дизел оди, ма ни мой ми кажи „копчи”. :)) _____ * са има у предвид кулинарния сакатлък „Пуяк по кратунски” С благодарност на сайта HuLite.net

Притча за глухата жаба

Имало едно време едни жаби, които един ден се събрали на приказка:

- Толкова е малко нашето блато! - квакала едната. - Съседното е значително по-добре.

- Ама там живеят други жаби и няма да ни приемат с "Добре дошли!" - опонирала й другата.

- Чувала съм, че в далечни земи, високо в планината, имало едно чудесно място - с голямо езеро, красиви цветя и чист въздух и никакви хора - и най-важното, нямало изобщо хулигани, които да ни притесняват - замечтано квакала трета. 

- А, какво от това! - срязала я една голяма жаба. - И без това няма да можете да стигнете дотам! Не сте ли чували - всяка жаба да си знае гьола! 

- Защо да не можем? - плахо попитала мечтателката. Поговорките не винаги са верни, няма как да знаем, докато не опитаме. 

И тя събрала желаещите жаби-пътешественички, които искали да опитат късмета си и да стигнат до мечтаното място.

- Къде сте тръгнали? Та това е лудост! Никога няма да стигнете толкова далече! Та това е невъзможно! 

Но жабите-ентусиастки поели към планините. Вървели, пътят бил труден и изморителен. Една по една се отказвали - думата "невъзможно" отеквала в главите им и те си казвали - прави бяха другите жаби, те са по-разумни. Това е толкова трудно - истинска лудост... И една по една се отказвали и се връщали обратно. Само една жаба продължила неотклонно към целта. Вървяла неуморно, спирала, почивала и пак продължавала. Стигнала до голямото езеро с красивата поляна с цветя, синьо небе и прохладни примамливи води. Заселила се в него и заживяла чудесен живот.

Ще кажете - тя е била по-силна от другите, по-упорита и по-трудолюбива? Всъщност не. Просто тя била глуха и не чула думата "невъзможно". Никога в главата й не се заселило съмнението, че начинанието й не може да успее. Знаела, че трябва само да върви и да помни целта - и я достигнала.

И ние, хората сме така. Тогава, когато допуснем сянката на съмнението да се засели в главата ни - тогава не успяваме. Когато ни е трудно, съмнението, че ще успеем, взима връх, разраства се и често, под негово влияние, се отказваме, преди да сме стигнали целта си. 

Тези от нас, които знаят, че няма нищо невъзможно, стигат до целите си. А вие - от тях ли сте? 

ИСКАМ ДА МЕ ИЗСЛУШВАШ, БЕЗ ДА МЕ СЪДИШ.

ИСКАМ ДА МЕ ИЗСЛУШВАШ, БЕЗ ДА МЕ СЪДИШ.
ИСКАМ МНЕНИЕТО ТИ, НЕ СЪВЕТ.
ИСКАМ ДА МИ ВЯРВАШ, БЕЗ ДА ИЗИСКВАШ.
ИСКАМ ПОМОЩТА ТИ, НО НЕ И ДА РЕШАВАШ ВМЕСТО МЕН.
ИСКАМ ГРИЖИТЕ ТИ, НО НЕ И ДА МЕ ОБЕЗЛИЧАВАШ.
ИСКАМ ДА МЕ ГЛЕДАШ, БЕЗ ДА ПРОЕКТИРАШ ТВОИТЕ НЕЩА У МЕН.
ИСКАМ ПРЕГРЪДКАТА ТИ ДА НЕ МЕ ЗАДУШАВА.
ИСКАМ ДА МЕ ОКУРАЖАВАШ, БЕЗ ДА МЕ НАСИЛВАШ.
ИСКАМ ДА МЕ ПОДКРЕПЯШ, БЕЗ ДА СЕ НАГЪРБВАШ С МЕН.
ИСКАМ ДА МЕ ЗАЩИТАВАШ БЕЗ ЛЪЖИ.
ИСКАМ ДА СИ БЛИЗО, БЕЗ ДА МЕ ЗАВЗЕМАШ.
ИСКАМ ДА ПОЗНАВАШ МОИТЕ ЧЕРТИ, КОИТО НАЙ-СИЛНО ТЕ ОТВРАЩАВАТ.
ИСКАМ ДА ГИ ПРИЕМЕШ, БЕЗ ДА СЕ ОПИТВАШ ДА ГИ ПРОМЕНИШ.
ИСКАМ ДА ЗНАЕШ... ЧЕ ДНЕС МОЖЕШ ДА РАЗЧИТАШ НА МЕН... БЕЗУСЛОВНО.

Хорхе Букай

За бездомните... или струва ли си да помогнем?

Една история "изплува" от небитието... Тежка за четене и в същото време лепкава - не те оставя да я отминеш без внимание. Българка, бивша учителка, станала бездомна в Лондон, търси работа. Помолила за помощ да пусне обява, защото не се справила със софтуера на форума за българи във Великобритания.

Някои хора се втурнаха веднага да помагат. Други - да я охулят. Трети - да се усъмнят... . Дали наистина е учителка? Защо е в Лондон? Защо е бездомна? Защо не си отиде в България? Да й обяснят, че ако за 6 месеца не "се е оправила" в чужбина, значи от нея емигрант не става и да си ходи в българия. Да де, ама тя не иска... Защо пък не иска? Въпроси, въпроси... А и тя не е склонна да си отвори сърцето пред всички. Не пише във форума, четяла по малко, като има време. От библиотеката, където си зарежда и телефона. Зарежда го и в Макдоналдс. Намерила е как да се храни - има безплатни кухни за бездомници. Намерила е приют, където може да се къпе два пъти в седмицата и да си оставя някои вещи. Монахини й помагат - днес й дали още едно одеало, защото все още е студено през нощта. Мечтае си за куфар, с който да си пренася нещата от място на място, когато не спи... Мечти на бездомник. А жената изглеждала доста прилично - което вече е много, за хора в нейното положение...

Спомних си за първия път, когато се сблъсках с проблема за бездомните... Беше преди много години, в Глазгоу,  където бях в командировка, на обучение за начините, по които се справят там с проблемите на младите хора - но нещата, които научих, далеч не се отнасят само за младите хора. Това беше отдавна, когато подобни проблеми в България "нямаше". В смисъл, че никой не им обръщаше внимание и затова те "не съществуваха". И аз като човек, никога не изпадал в подобна ситуация, дори и не подозирах за тези неща. Впоследствие вече научих повече, но сега ми идва наум, че доста хора не знаят за тези неща - може би пък е интересно да се разкаже за това...

В едно от "бюрата по труда" (малък офис с няколко служителки - жени) ни обясниха, че най-големия проблем, с който се борят, е не намирането на работа на кандидатите, а мотивирането на хората, които са "дълготрайно безработни". След много откази за работа, самооценката на част от тези хора спада драстично, те получават нещо като вътрешна съпротива да кандидатстват отново и отново, защото са загубили вяра, че действително ще ги наемат на работа и по този начин, не искат да преживеят болката от отхвърлянето и неуспеха отново и отново.

Тук говорим за британци, т.е. хора с пълни права на трудовия пазар - в оня момент проблем с имиграцията или нямаше, или никой не го засягаше. Та основният проблем с тези хора е да бъдат задържАни като регистрирани и да бъдат мотивирани да продължат да опитват. След един период от време, те стават нещо като "институционализирани безработни". Т.е. спадането на жизненият им стандарт вече не е новина, те успяват да свикнат донякъде с него, всичките им познати и приятели ги "отписват" за това време, т.е. очакванията, а и помощта към тях спадат и това, което се оказва по-голяма бариера пред тях е страхът от нов провал - защото са имали вече стотици - затова, от психологическа гледна точка, понякога "сигурният пристан" е "неактивността" - тя не носи повече болка. Тя не е породена от мързел в никакъв случай (въпреки че така изглежда на пръв поглед), защото в много случаи това са хора, които години наред са работили честно и почтено (както, може би е случаят с жената, която обсъждаме).

Та психологията на такъв човек е много различна от психологията на един човек, който никога не е изпадал в такова положение. За тях се организираше тогава вид психологическа помощ, семинари по мотивация и т.н. - но най-трудното, както ни обясниха жените, работещи в това бюро, беше да мотивират тези хора да започнат да посещават тези семинари, на първо място...

Другият ключов момент в онова мое обучение преди години, в Глазгоу, беше един приют за младежи - сега така го наричам, не помня какво беше названието тогава - представляваше една много хубава къща, с чудесно мебелирани стаи, в които биваха приютявани младежи за временно пребиваване, които живеят на улицата. Временно, в смисъл - седмица до месец или няколко месеца, докато "влязат в системата" на подпомагането от държавата и бъдат прехвърлени някъде другаде. Удиви ме първо това, че къщата изглеждаше като една от онези "къщи-мечти", които гледаме по списанията за имоти или за мебелировка. И отвътре беше много разчупена като архитектура, цялата мебелировка беше с много цвят и уют, стаите бяха обзаведени много добре и хубавко подредени (това беше едно от условията да се живее там). Резидентите не бяха там, повечето, не говорихме с тях, това не беше част от програмата, защото те са в достатъчно травматична ситуация, за да ги показват като животни на някакви чужденци...

Порази ме една стая на едно момиче - цялото легло беше подредено с плюшени играчки - мечовци, кученца и т.н. Казаха, че някои от резидентите са младежи, избягали от дома си непълнолетни, не желаещи да се приберат у тях по много причини. Това беше нещо като място, където можеха да живеят временно, докато научат основни умения за оцеляване, като грижа за себе си, готвене, пазаруване, подреждане, разпределяне на бюджет, система от помощи в страната и т.н, докато РЕШАТ КАКВО ДА ПРАВЯТ С ЖИВОТА СИ. Дебело го подчертавам - докато те решат какво да правят с живота си. Хората, работещи във всичките тези институции, знаеха прекрасно, че и младежите, и другите, често ще взимат решения, които няма да са най-правилните - и въпреки това, свято спазваха правилото за уважаване на личната воля на всеки един.

Отново, основният проблем беше да се убедят бездомните, че могат да дойдат в такъв дом и така да се "качат" на стълбичката, която може да ги изведе нагоре, към "нормалния" от наша гледна точка живот.

В много случаи, както ни обясниха, те са срещнали в "нормалния си живот" много събития, които са наранили душите им, предателства, изоставяния и т.н. - и чак на улицата са намерили помощ и разбиране - от други бездомни като тях. Затова някои от тях остават с убеждението, че на улицата е истинския свят, в който ще ти помогнат и ще те разберат и може и да нямаш много, но няма да искат невъзможното от теб, няма да те съдят, да те наричат некадърен и мързелив, лъжец или измамник, каквото и да правиш. Ще ти простят и ще ти протегнат ръка, за да оцелееш. И те предпочитат това пред другото, което ние наричаме "нормален живот".

В много случаи, хората, които работят в такива домове, като този, който описвам, казват, че работят с месеци, за да успеят да покажат на бездомните младежи, че и в "нормалния живот" има Хора с главно Х, които не са високомерни, презрителни и не ги ненавиждат за това, че са избрали друго, че са правили грешки и т.н. Които ще искат да им помогнат, без да ги осъдят.

Тогава разбрах, че във Великобритания, ако нямаш адрес, нямаш и помощи. Т.е. основният стремеж беше хората да бъдат подпомогнати да влязат в системата за подпомагане, като придобият адрес - макар и в такава къща, първоначално, а после и вече друг - ако се приспособят и адаптират. Точно защото е възможно и да се оцелее, живеейки на улицата и хранейки се по безплатните места, предлагащи храна... "Влизането в системата" е пътечка, която може да изведе към "нормалния живот" - а може и да не изведе...

За тези, които никога не са се срещали с феномена "да отида на улицата" и биха искали да видят повече за него - има един филм, който разказва, между другото, за живота на човек, който губи работата си и живота си на добре платен семеен мъж -  остава на улицата и живее там известно време. Казва се "Разговори с Бог", може би сте чували за едноименната книга на Нийл Доналд Уолш - състои се от две части и може да се намери по торентите. Състои се от част, в която се разказва за живота на този човек - и част, в която са разсъжденията и "разговорите с бог". Филмът е полезен от образователна гледна точка - дори и да не вярваш на частта "с бог" - може да се прескача спокойно, но е показано малко от това, как ставаш бездомен, после какво трябва да правиш, за да се върнеш обратно, както и част от живота на тези, които вече са се отказали от "нормалния живот", от себе си, един вид - макар че помагат на този, който иска да се върне обратно и да напусне улицата завинаги...

Ето трейлъра, на английски:

В този разказ не адвокатствам за идеите или за посланието на филма, нито твърдя, че той е някакъв шедьовър, просто е единственият филм, за който аз се сещам, който се гледа лесно и разказва за феномена, за който говорим - макар и да е в американска, а не в британска действителност. Аз го изгледах с удоволствие, макар и на няколко пъти -  но си заслужава.