Моят Париж

Ходила съм няколко пъти в Париж и, като повечето хора, също съм обикаляла по забележителностите, Триумфалната арка, Лувъра и т.н. Но "моят Париж" е и нещо друго - тези малки неща, които виждам, които са уникални, защото съставят мозайката на моето усещане за този град или, ако щете, за тази страна, заедно с другите ми впечатления от нея....

Едно немалко парче от мозайката е този... артист, който видяхме, качвайки се към Сакре-Кьор, известната църква на Монмартър. Помислих си - просто уличен фокусник, който играе за удоволствие и за стотинките, пуснати в шапка след представлението - както "статуите", които са всъщност живи хора, покрити с бронзирани платнища и стоящи неподвижно, помръдващи от време на време, както многобройните продавачи на ключодържатели и разни други дреболийки... този беше различен. Останах смаяна, че човек, който е до такава степен майстор в това, което прави, може просто да бъде уличен артист... Гледахме го и снимахме на влизане в Сакре-Кьор, като излязохме - той беше там и продължаваше. Не можахме да откъснем очи от него, до края на представлението му. Благодарихме му и оставихме пари в шапката му. С благодарност и усещането за щастие, че съдбата ни е срещнала с него...

Надявам се да ви хареса и на вас. Може да го гледате на цял екран. Това е първото ми видео, така че моля за снизхождението ви. :)

Дарителски кампании

В дарителски кампании съм участвала два пъти. Първият път беше в магазин, стоях права с касичка в ръка и събирах пари за хората, болни от ревматоиден артрит. Не много популярна кауза. Притеснявах се как ще го направя. Струваше ми се, че е като просия. Предупредиха ни да не досаждаме на клиентите, за да не ни изгонят от магазина. Един от групата каза - ще дойда с теб, щом ти е за пръв път. Защо? , - попитах го. - Не се свиква веднага с погледите, отклонени встрани, за да не срещнат твоя... на хората, които не желаят да дарят левче-два или дори стотинки за другите. Понякога е много трудно да стоиш там и да се чувстваш като просяк. Просто ще постоя с теб, ако нямаш нищо против.  

Постоя около половин час. Видя, че не обръщам особено внимание на нежелаещите да дават. Няма смисъл да се притесняват хората. Всеки си знае средствата и живота най-добре. Затова пък, когато видех майка, която спираше, вадеше стотинки и ги даваше на децата си - "Иди, маме, пусни тези парички в касичката на тази какичка" - сърцето ми се разтапяше от любов и благодарност и го показвах на децата и на майката по най-добрия начин, който мога, с най-хубавите думи и топлота, на които бях способна.  

Стояхме "на пост" по час или два. Алекс, на 91 години, беше казал, че ако няма хора за всички часове от работното време на магазина, ще стои два или три пъти... Винаги го беше правил. Имаше ревматоиден артрит. Събра най-много от всички. Стоял беше най-дълго време. Отиде си от този свят месеци след това... 


Тази дарителска кампания ми е втората (постът е написан по повод тази тема в бгмама) За първи път - като организатор.

Стана спонтанно... и като почнахме, не вървеше - но не идеше да се откажем. Забраних да се казват думите "няма постъпления".  Като набрахме скорост, осъзнах - правим нещата да се случват! Реализираме мечтата си - на практика. След дни ще я видим осъществена - значи можем! От нищото сме създали празник. Подарили сме радост.   Усмивка.   Не можеш да си представиш каква сила дава това - каква убеденост, че можеш да преместиш планини... Сега, когато вече всичко върви към края си - смятам че ние, които участвахме в кампанията, сме спечелили най-много....  Имали сме страхотен повод да се почувстваме богати, щедри и даващи. Страхотно усещане! Няма да бъда лично на тържеството, но съм го преживяла вече толкова пъти!  

Защо на Коледа ли [се организират дарителските кампании]? Нямам точен отговор на този въпрос. Коледа е особено време. За мен винаги е било време за равносметка. За обръщане навътре. За ново раждане. Това са моите отговори. Сигурно има и много други.  

Един от учителите в моя живот - този, заради който си изплаках очите...

Рових в един форум по друг повод и намерих това, което съм писала преди година: 

Сега, като се замисля - най-много сълзи съм изляла точно по този, който изобщо не го е заслужавал...  Когато изчезна от живота ми, болката беше, сякаш се откъсна живо месо от мен... усещах, сякаш от душата ми капеше кръв, не можех да спра сълзите си по никакъв начин и точно този въпрос ме изгаряше - защо аз? Защо на мен? Звънях като луда по всякави телефони и продължавах да чувам гласа му на телефонния секретар... Толкова бях затънала в самосъжалението, че само една мисъл за мен, горката аз, стигаше, за да рукнат сълзите ми наново - на улицата, на работното ми място, в петминутната почивка... само присъствието на хора съвсем близо до мен, партньори, клиенти - ме караше да успея да се овладявам. Тогава спрях да си гримирам очите. Толкова много плачех, че почти нямаше смисъл да се гримирам и минути след това гримът ми да започне да се размазва - и така - цял ден.  

Като се връщам назад... този човек, който не пожела да направи за мен това, което аз смятах, че заслужавам, е бил един от най-големите ми учители. 

Тази остра болка, обида и т.н., ме накара да осъзная много силно КАКВО ИСКАМ. Тогава и точно тогава разбрах, че не искам нищо по-малко от вечна и безусловна любов. Че повече няма да се съглася да имам никакви взаимоотношения с мъж, който иска връзка от типа " сега ни е готино, пък после ще видим как ще тръгне...". 

Тогава казах на себе си, на Бог и на Вселената, че искам мъж, който да обича само мен, до края на живота си, повече от всичко на света. Нито повече - нито по-малко. За първи път в живота си тогава реших, че едно от нещата, които ще ми бъдат показател, ще е - да кажа на евентуалните кандидати, че си търся съпруг. Не гадже, не приятел, не партньор... Съпруг. Който иска да мине с мен под венчило и да даде обещание "докато смъртта ни раздели". Не защото това е някаква гаранция - никак даже не е. Защото самата аз за пръв път бях поискала това...

Аз самата, до онзи момент, смятах, че бракът е къс хартия, а пръстените - само бижута. Казвах си - когато не тръгне между двама, това късче хартия няма да закрепи нищо.

Обаче точно в онзи момент разбрах, че искам да обичам някого до края на живота си. Че съм готова на това, и нямам съмнение, че точно това искам - да дам и да получа много любов и всичко останало. Без "ако" и "ще видим".

И понеже усетих, че това искам - реших, че вече ще си търся човек, който също е готов да го направи. 

Спомням си странното усещане, когато си общувах с разни мъжове и колко беше интересно да им кажа - да, разбирам, че си търсите приятелка/партньорка, но аз си търся съпруг (соориии) - който да ме обича и ...(и т.н.). Невероятно усещане - виждаш страх, отдръпване, изумление (нали не е прието това да се казва...)    Казвах го около месец... след това го казах... на сегашния си мъж.  Който, като се запознахме, ми каза, че понеже е преживял много травматичен развод, няма намерение да се жени повече. Казах си... жалко, такъв готин мъж, ама не ще да се жени.. Ами... да е жив и здрав, аз продължавам нататък...  Но малко по малко... аз се влюбих, а той каза "ще се омъжиш ли за мен?".