Не можеш да спасиш всички...

Един човек се обучавал да бъде спасител на плажа. Един ден инструкторът му казал:

- Ще дойде ден, в който ще се наложи да оставиш човека, който се дави, да си отиде...
- Никога няма да направя това, защо??? Какъв спасител ще съм аз, ако го оставя да се удави?, възнегодувал човекът.
- Ще дойде ден, в който ще видиш, че човекът, когото спасяваш, се е паникьосал дотолкова, че не чува какво му говориш и хаотично размахва ръце и рита с крака - вместо ти да го спасяваш, той повлича тебе към дъното. 

Ако в такъв момент не го пуснеш, ще се удавиш заедно с него. Няма да можеш да спасиш не само него, но и всички други хора, които би могъл да спасиш след това.

Няма да получите моята омраза - от Антоан Лейри

 129 невинни жертви намериха смъртта си в атентатите, които окървавиха Париж на 13 ноември, петък. Една от тях бе Eлен Лейри, убита в концертната зала Батаклан.

В памет на съпругата си, Антоан Лейри публикува на своята стена във Фейсбук писмо до терористите. Ето пълният му текст:


"

"В петък вечерта откраднахте живота на един изключително същество - любовта на моя живот, майката на моя син, но няма да получите моята омраза.

Не знам кои сте и не искам да зная - вие сте мъртви души. Ако този Бог, заради когото убивате безразборно, ни е направил по свой образ и подобие, всеки куршум в тялото на съпругата ми е рана в неговото сърце.

Така че, не, няма да ви дам подаръка да ви мразя. Вие искате точно това, но отговорът на омразата с гняв означава да ви отвърна със същото незнание, което ви е направило това, което сте.

Искате да ме е страх, да гледам на своите съграждани с недоверие, да жертвам свободата си заради сигурност. Е, загубихте.

Видях я тази сутрин. Най-накрая, след като чаках няколко дни и нощи. Тя беше също толкова красива, колкото когато тръгна в петък вечер, също толкова красива, колкото когато се влюбих в нея безнадеждно преди 12 години.

Разбира се, че съм съсипан от скръб. Признавам ви тази малка победа, но тя ще бъде кратка. Знам, че тя ще бъде до нас всеки ден и че ще се срещнем отново в рая на свободните души, до който вие няма да имате достъп.

Ние сме двама, аз и моят син, но сме по-силни от всички армии по света. Нямам повече време, което да отделя за вас, трябва да го посветя на Мелвил, който току-що се събужда. То е едва на 17 месеца. Както обикновено той ще хапва, след това ще си играе и през целия си живот това малко момченце ще бъде заплаха за вас, защото ще бъде щастливо и свободно. Защото, не, няма да имате и неговата омраза."

ББС е помолило Антоан да прочете писмото на глас.

Притча за знаците по пътя и за щастието.

Бог поглежда своя ангел и го пита:
- Какво те мъчи?
- Човекът, който ми е поверен... Жив е. Има кола. Пари. Работа. Но не е щастлив. Надява се на нещо.
- На какво?
- Не знам. Казва, че се уморява на работа, а като не е на работа, не знае какво да прави.
- А как е на работа?
- Като всички. Скатава се от време на време... включва се понякога в интриги...

- А началникът му строг ли е?
- Ами... началник като началник. Като навсякъде. Не знам защо не се чувства добре в работата...

- А ти помогна ли му да се освободи от страховете си?
- Опитах! Няколко пъти му изпращах сънища, за да му покажа, че нищо не му липсва, но явно не ги разбира. Вървях с него по пътя към офиса. Разгоних облаците. Прошепнах му в ухото да забележи слънцето... Направих така, че да чуе любимата си песен. Написах послание на един билборд. Намери си 10 лева пред офиса... Но нищо не помага.

- А симпатична непозната по пътя? На токчета? Която да го загледа?
- Ама, разбира се!... Сблъсках ги в метрото един в друг. Почти се целунаха!
- И как е?
- Ами никак. "Извинете" - и пак се задълбава в черните си мисли.

- А след работа?
- Пазаруване. Телевизия. Евентуално измиване на чиниите. Интернет. Сън.
- Развали ли му телевизора?
- Естествено. Но той си купи нов...
- Изключва ли му интернета?
- Пет дни поред му създавах проблеми. В началото много се ядосваше, но после започна да остава на работа. До късно вечер.

- Така. А през почивните дни?
- Спи до обяд. После чисти и подрежда. Вечер или телевизия, или с приятели, безсмислени разговори, бира, водка. Прибира се към полунощ. А сутринта е с главоболие. След това включва или телевизора, или пак пред компютъра.

- А тя?
- Съвсем е близко. Само през три къщи. Ходят в един и същи супермаркет, по едно и също време, купуват едни и същи неща.
- Сблъска ли ги на опашката?
- Ти как мислиш?! И извън инструкциите – срещнах ги "случайно" в мола, както и в едно кафене в парка – два пъти за един ден!!!
- Провери ли им линиите на съдбата? Може да не Съм ги създал един за друг в този живот?
- Да, съвместими са! Там е работата... Такъв град, такъв живот... Не мога повече! Това е неизпълнима задача!

- Не се отчайвай! Донеси списъка за тежки ситуации.
Ангелът носи черен тефтер на Бог:
– Ето го!
- Прочети ми страница първа.
- Грип с висока температура. Вирус с повръщане. Изкълчване или счупване.
- Мини на втора страница, ако обичаш.
- Катастрофа. Финансова криза. Земетресение или пожар в дома.
- Достатъчно. В името на Любовта са разрешени всички извънредни мерки. Щом е толкова твърдоглав, избери едно средство направо от втора страница в списъка и действай.
- Добре, ще бъде направено!

Ангелът тръгва да изпълни задачата си и си мисли: "Защо хората не използват възможностите, които им предоставя Бог, а сега се налага да прибягвам до крайности..."

Не позволявайте на песимизма и отчаянието да заслепят очите ви, да отровят ума ви, да задушат сърцето ви!
Животът е прекрасен! Вижте го! Зарадвайте му се!
Не чакайте съдбата да ви изпрати истински изпитания, за да разберете колко сте били щастлвиви само преди миг!
Оценявайте с благодарност даровете, които получавате!
Оценявайте с благодарност богатствата, които носи всеки ден! 

Оценявайте с благодарност  възможностите, които ти се предоставят! 

Усмихвайте се!
Мечтайте!
Обичайте!
Позволете си да бъдеге щастливи!
Живейте!

Притча за разстоянието между сърцата

Един ден Учителят задал въпрос на своите ученици:

– Защо, според вас, когато хората се скарат, почват да си крещят?

– Защото се ядосват и излизат „извън нерви”… – отговорил един ученик.

– Но защо крещят толкова високо, като се намират близо един до друг? – продължил Учителят – Не може ли да си говорят по-кротко и по-тихо, дори и да са си ядосани? 

Учениците започнали да дават най-различни отговори, но нито един от тях сякаш не бил достатъчно добър. Накрая той им обяснил нещата по следния начин:

– Когато хората се карат и са озлобени, сърцата им се отдалечават. И за да преодолеят това разстояние и да се чуват помежду си, им се налага да крещят. Колкото по-голям е скандалът, толкова разстоянието става по-голямо и толкова по-силно крещят.

Забелязали ли сте, че когато хората са влюбени е точно обратното - хората си говорят тихо и нежно - защото сърцата им са много близо едно до друго – разстоянието е съвсем мъничко.

- А какво става, когато са още по-влюбени? – продължил Учителят. – Тогава не говорят, а само си шепнат… Любовта им става все по-силна, а сърцата им се доближават все повече и повече. И накрая, даже и шепотът става излишен - просто се гледат в очите и се разбират без думи.

Затова, когато спорите или се карате с някого, особено с близък човек, не позволявайте сърцата ви да се отдалечават едно от друго, не казвайте тежки думи, които още повече увеличават пропастта между вас. Защото може да дойде ден, когато разстоянието е станало толкова огромно, че никой от вас вече не може да намери пътя обратно.