Птици в парка

Ходихме да си ядем късния обядо-вечеря в един парк.  С езерце и птици. Открихме го неотдавна... седнахме под едно дърво, хапнахме. На другите краища на езерото разни хора идваха с хляб да хранят птиците и хвърлят много в езерото - и чайките скачат, викат, бият се - голяма дандания. ама на другия край.  Ние ядохме и мълчахме. Бриз. (иначе горещо, 31-32 градуса). Гледах тези птици, които не участваха в пердаха за хляб, как се полюшват върху водата или мързеливо я порят. Тишина и умиротворение. Водата трепти и проблясва... Блаженство...

Като се нахраних, взех хляба (спряхме по пътя да купим един хляб за птиците) и отидох малко по-нататък да ги храня. Още като тръгнеш към брега, и птиците знаят какво следва - и тръгват към тебе. Някои летят, други - плуват - кой както. Похвърлях една-две натрошени филии на всички, после реших да храня само не-чайките, че чайките са много войнствени, взимат най-голям пай от храната, а другите остават да гледат тъжно.

Патици - два вида. Едни много сладурски чернички патички с бели главички, които, като докопат хлебче, викат другия и си го поделят с човчиците. Тук им казват "кут", защото звукът, който издават е "кут".

Този път не правих снимки, само се наслаждавах, но пък имам от миналия път и дори ги направих на видео и го качих в ютюб - ето тук.

Патенцето на лебедите е пораснало, станало по-рошаво и по-смело. Само мама-лебедка беше там, тя по-плаха, чайките я плашат и като се струпат повече, тя бяга - таткото ги гонеше повече, но явно си почиваше следобяда, дойде по-късно. Обаче малкото е пораснало, станало по-смело - дадох му хляб, взе от ръката ми, както мамата взима от ръката на човека на видеото. Това ми е едно от огромните удоволствия, да храня птиците... толкова е евтино - струва един хляб, а душата ти е пълна и пее. Мълчах и храних тези, които не могат да летят толкова бързо и остават все по-настрана от общата гмеж. Патиците се строиха по едно време под мене и едната гледаше нагоре и кротичко ми приказваше, сякаш ме уговаряше да й дам още малко. По едно време чух подвикване - по брега се бяха събрали чайки и една патица се беше изкачила на тревата и бавничко вървеше към мене... душици златни... раздадох и там...

После продължих да храня птиците във водата. Всичко стихна, само приказливата патица се обаждаше и кут-човците се викаха едни други, като имат по-голям залък хляб, да го споделят. Сигурно и там мама хранеше дечко.  Лебедесата спря да се храни, само обикаляше наоколо, за да може чедото й да хапне още, че то голямшко станало и гладничко...

Хлябът свърши и тръгнахме. На излизане пак видяхме един крилат "чичо", който май се беше объркал. На влизане го видяхме - не знам как се казва тази птица, но е доста голяма, стига ми до коляното. Миналият път я снимах ето тук:

На влизане, паркирахме колата и вървяхме покрай една невисока ограда с мрежа, за да стигнем до полянката и езерото - то се намира от другата страна на оградата. Крилатия "чичо" стоеше от външната страна на оградата и гледаше навътре. Помислих си - какво прави тая птица тук? Дадох й малко хляб, тя не изглеждаше като да ме отрази - продължихме нататък.

Като си тръгвахме, се оказа, че "чичо" е още там, почти на същото място. Беше изял хляба или го беше споделил с други птици - но беше почти на същото място и гледаше към водата през оградата. Мъжът ми каза - май се е заблудил и не може да мине през оградата. Тя не е висока, но птицата изглежда тежка и не в първа младост. Какво да го правим? Може да се уплаши, може да нападне, а може и да му се пукне сърцето от страх... Мъжът ми каза - вземи торбата и кучето - и бавничко се приближи към "чичо". "Чичо се уплаши от кучето, но от човека - не. Направи няколко стъпки пред него, ама бавничко. А, това е идея - ще го "изпратим" до тревичката и водата, да си намери пътя. И тръгнаха бавничко двамата - голямата птица и след нея, човекът, търпеливо, бавничко, да не му изважда душата, че жегата голяма, а "чичо" май доста време е постоял там, на жегата, далече от водата. Гледах ги как се отдалечават бавно и ми стана много мило. Стигнаха до края на оградата и влязоха на тревата. Под сянката "чичо" спря да си почине. Вече беше съвсем близо до водата и там го оставихме. Ще го проверим след някое време. 

Тук погледайте птиците, както ги видях миналия път, видеото е 4 минути:

Космически кораб Земя - и капитанът си ТИ! - от Инелия Бенц (Inelia Benz)

Този материал е писан в неделя, на 11 септември 2011. Все още е удивително актуален. Ние сме тези, от които завися много неща. Може би - всичко? Какво мислите?

Изместването достигна до финалната си фаза...сега всичко зависи от теб.

През седмицата от 22 до 28 август 2011 бях учтиво помолена от Източника да се отдръпна настрана. Това не се случва често, рядко е, и обикновено трае няколко минути, часове или най-много няколко дни. Този път беше за цяла седмица. Какво означава това? Това означава, че аз оставям „физическия си носител” в тази матрица на реалността, но аз, съществото излизам навън. Тялото, фините тела и „осъзнатостта” остават, но е като да гледаш филм или да караш кола по магистралата, като нечие тяло кара колата, но този някой гледа от далече. И докато наблюдавах „реалността” от отвън можех да усетя огромни измествания, скокове, големи промени, стените между измеренията стават тънки, моите „човешки” възприятия засичаха движение, светлини и сенки.След това бях помолена да се върна. И новината е голяма. По същото време моя приятелка Лусия Рене, популярен мистик и провокатор, изпрати бюлетина си. В бюлетина си тя изразяваше чувството си относно оставянето на старото и навлизането в новото. Тя написа: „ Гледали ли сте Властелинът на пръстените или може би сте чели едноименната трилогоя на Толкин? Ако да, вероятно си спомняте една от последните сцени където елфите, Билбо, Фродо и Гандалф се качват на красива, дървена лодка, отплават от пристанището и изчезват от погледа. Те заминават за новия свят. „ Това е”, помислих си. „Този момент от филма улавя усещането перфектно!

”Като, че ли и аз съм се качила на лодка и отплавам към неизвестното. Неизвестното не е плашещо. Всъщност е много спокойно. Носи усещането за завръщане към нещо отдавна забравено”

Лусия Рене 

Знаех, че нещо става, уникално време, но не разбирах какво се е случило, защото бях извън, а и защо бях извадена от картината докато това се случваше?

Лусия и аз си поговорихме за това. И докато говорехме какво е преживяла всяка, аз разбрах истината.

Както тя го нарича Разделянето на Световете. Това събитие, споменавано от много, чакано от милиони, споменато в религии и култури по света, се беше случило. Поне толкова знаех.

Душите са разделени между светлината и тъмнината, будни и спящи, осъзнати и слепи.

Това, което разбрах е, че имаше две причини да бъда извадена от уравнението.
Първо, това не е моята игра, аз съм тук само да повишавам нивото на вибрация на планетата, включително и колективното. Не избирам аз резултата от колективното, или на неговите участници, колективното избира това.
Освен това, не се бях съгласила с този изход. Много исках, да, много исках всички човешки същества да бъдат повдигнати в техните вибрации, за да се събудят достатъчно и да направят информиран избор. Но това не стана. Споразумение беше сключено преди около година, какво да стане с тези, които няма да са будни достатъчно, за да направят избор. Споразумението беше, че „тъмните” ги взимат в тяхната нова реалност. Реалност където робството, болката, страданието и страхът властват. Защо? Защото има едно нещо в тази игра, което се нарича „ свободна воля”. Населението беше информирано и ако някои индивиди решат да пренебрегнат тази информация, означава, че не искат да знаят. Означава, че някой друг може да вземе решение вместо тях.
Второ, преместването на тези милиарди души към тъмнината щеше да е прекалено болезнено за мен да го „преживея” и оцелея в човешка форма.

Сърцето ме заболя. И това ме изненада...не съм си мислила, че ще го усетя. Това беше, което колективното избра в крайна сметка. Но моето физическо и фини тела усетиха загубата. Дали това е его? Вероятно. Лусия и аз си поговорихме за това. И докато говорехме какво е преживяла всяка, аз разбрах истината.



Тази тъга, дълбока мъка, съм ги усещала и преди. Преди няколко седмици бях се свързала с Лемурийското колективно съзнание. И това беше, което те изразиха. Тогава разбрах, че назад в историята на Земята такова разделение се беше случвало и тъгата, която Лемурийците са изпитали е заради изоставянето на братята им, всички тези хора, които не бяха се събудили. И това, което наричаме „Средната Земя” е Земята, която се е придвижила напред, към по-високо измерение, заемайки същото разположение, но в различна време/пространствена вибрация.

И това се е случило отново.

Това, което преживяваме сега, тази седмица, присъствието на страх, тъмнина, война, бедствия, страдание и спящи, това е сянката на предишната реалност. Едиствения начин да я премахнем е като преработим страха и инжектираме светлина и любов в планетата, ВЕЛИКО ВРЕМЕ. Големи събития като урагана в Ню Йорк, кометата Еленин, които се „предполагаше”, че ще създадат хаос в някои райони, отминаха ей така.

Машината на Страха пада. Човешкият дух печели. В следващите 3 поколения спящите и техните господари ще напуснат планетата, за да живеят техния живот и няма да могат да се върнат. Какво ще се случва през тези години зависи от нас.

Сега важната информация.

Как ти като индивидуалност, управляваш Кораба?

Защото както виждаш, ти можеш.
Научи правилата. И първото и най-важно правило за научаване е, че каквото и да се случва на планетата или в живота ти, не би могло да се случи без твоето съгласие. И всичко, което се е случило, се е случило, защото си се съгласил/а или не си упражнил/а правото си на глас.
Не съм аз тази, която избира дали тези милиарди спящи ще бъдат обгрижвани от нас, принудени да се събудят или оставени на избора им да останат заспали, не поемащи отговорност за действията си, оставящи „тъмните” да са отговорни за тях докато ги отвеждат в по-плътна и тъмна Земя.

Не съм аз тази, която избира колко бързо ще махнем сенките и ще встъпили изцяло в новата високо вибрираща, реалност. Защо да чакаме 3 поколения като можем да го имаме след 3 месеца? Ние решаваме. Ние решаваме с какво ще се съгласим и с какво не.

Всички ние упражняваме правото си на глас.

Изберете си човек, ситуация, място, лична тема, или световно събитие, с което не сте съгласни. Сега нарисувайте червен кръг около него с една пресечена черта. Кажете думите „Не съм съгласен/а с това”.


След това визуализирайте това, което искате да видите, това, с което сте съгласни и сложете зелено тикче до него.



Това е много, много просто и бързо. Толкова, че някой може да си помисли, че не би могло да промени живота му, но може. Опитайте. Опитайте с големи неща и с малки неща. Използвайте го всеки ден и наблюдавайте. Какво ще загубите, ако опитате? Нищо.

Инелия

Ascension101.com

Вижте още и тази моя публикация, свързана с Инелия Бенц. 

Ето и още една - Инелия Бенц: Божественото мъжко начало – Призив за действие

Още материали и дискусии във връзка с Инелия Бенц - в Дриймленд - да сбъднем мечтите си заедно! 

Притча - телефонен разговор с Бог

- Ало, добър ден. Може ли да говоря с Бог?
- Добър ден, свързвам ви.

- Здравей, моя Душа, слушам те внимателно.
- Господи, идва Нова година! Моля Те, изпълни ми желанията!
- Разбира се, скъпа моя - всичко, което кажеш! Но първо ще те свържа с отдела по изпълнените желания, опитай се да разбереш, какви грешки си допускала в миналото.

Метален глас в слушалката: "Моля, почакайте, свързваме ви с оператор от Отдела на желанията" Чакам...

- Добър ден. Какво бихте искали да научите?
- Здравейте. Към вас ме насочи Господ, каза, че преди да си пожелавам нови желания, би било добре да прослушам предишните.
- Ясно, един момент.... А, ето. Всички желания на душата. Готови ли сте да слушате?
- Да, много внимателно.
- Започваме от последната година:

1. Омръзна ми тая работа! (изпълнено: работата омръзва)
2. Мъжът ми не ми обръща внимание! (изпълнено: не й обръща внимание)
3. Ох, да имах поне малко пари! (изпълнено: парите са малко)
4. Приятелките ми са идиотки! (изпълнено: идиотки са.)
5. Поне каква да е квартира да имах! (изпълнено: на 10-ия етаж, под покрива, а покрива тече. Помоли за "каква да е квартира")
6. Да имах поне някаква малка количка! (изпълнено: получи Трабант, не си знае годините)
7. Ох, да имах поне някакъв отпуск, какъв да е! (изпълнено - на вилата на свекървата, тъкмо й трябва безплатна работна сила)
8. Абе какво става - никой не ми подарява цветя! (изпълнено - няма да й подарят)

- Да продължаваме ли - има за четене поне за една година...
- Аааа, не-не, всичко разбрах! Свържете ме с Твореца отново!