Всички сме чували израза: „Не забравяй да спреш, за да помиришеш розите". Но колко пъти се е случвало да отделим време от нашия трескав и забързан живот, за да обърнем внимание на света около нас? Твърде често сме подвластни на претрупаните си програми, обсебени сме от мисълта за следващата делова среща, за движението по пътищата или за живота изобщо, без дори и през ум да ни мине, че наоколо има и други хора.
Аз съм не по-малко виновен от останалите, приемайки света по този начин, особено когато карам по задръстените калифорнийски улици. Наскоро станах свидетел на една случка, която ми показа как, потънал в моя малък свят, съм загубил реална представа за заобикалящата ме действителност.
Отивах на делова среща и, както винаги, обмислях какво да кажа. Стигнах до едно много натоварено кръстовище, където светофарът току-що бе светнал червено.
- Нищо, - помислих си, - ще хвана следващото зелено, ако мина напред в колоната...
Мисълта и колата ми бяха на автопилот, готови за тръгване, когато изведнъж пред очите ми се разкри невероятна гледка. Млада двойка, и двамата слепи, пресичаха кръстовището ръка за ръка сред летящите коли. Мъжът бе хванал ръката на малко момченце, а жената притискаше бебе до гърдите си. Държаха протегнати напред бели бастуни, с помощта на които търсеха ориентири, за да успеят да пресекат кръстовището.
Отначало се развълнувах. Те бяха жертва на едно от най-страшните нещастия — слепотата. Не е ли ужасно да си сляп, казах си. Мислите ми бяха прекъснати отново, защото осъзнах, че те не пресичаха по пешеходната пътека, а се движеха диагонално, право към средата на кръстовището. Без да си дават сметка за опасността, в която се намираха, те вървяха право срещу колоната от автомобили. Изплаших се за тях, защото не знаех дали другите шофьори разбираха какво става.
Понеже стоях отпред на колоната, пред очите ми се разкри нещо невероятно. Всички коли спряха едновременно. Не чух скърцане на спирачки, нито звук от клаксон. Никой не изкрещя: "Махнете се от пътя!". Всичко сякаш застина. В този момент времето като че ли спря заради това семейство.
Изумен, аз оглеждах колите около мен, за да се уверя, че всички виждаме едно и също нещо. Вниманието ни бе съсредоточено върху пресичащите. Изведнъж шофьорът вдясно от мен подаде глава от прозореца и извика:
— Вървете надясно!
Последваха го и други хора, които повтаряха:
— Вървете надясно!
Двойката продължи да почуква с бастуните си и промени посоката, следвайки указанията. Като се довериха на своите бастуни и на напътствията на загрижените хора, те успяха да стигнат до отсрещния тротоар. Едно нещо ме потресе, когато ги видях в безопасност — те все още бяха ръка за ръка.
Бях изненадан от безизразните им лица и предположих, че нямат представа какво всъщност беше станало около тях. От устата на всички хора, спрели на кръстовището, се изтръгнаха въздишки на облекчение.
Докато оглеждах колите около мен, шофьорът отдясно промълви:
— Господи, видяхте ли това? — а от другата страна чух:
— Не мога да повярвам!
Мисля, че всички бяхме дълбоко потресени от онова, на което бяхме станали свидетели. Бяхме се откъснали от собствените си проблеми, за да помогнем на четири човешки същества, изпаднали в беда.
Често пъти след това си припомнях този случай, защото той ме научи на много неща. Едно от тях е:
"Поспри, за да помиришеш розите" (нещо, което преди бях правил много рядко). Спри, огледай се и наистина виж какво става пред теб в този момент. Направи го и ще осъзнаеш, че този момент съдържа всичко! Нещо повече - това е мигът, от който се нуждаеш, за да разбереш живота.
Вторият урок, който научих бе,
че целите, които си поставяме, могат да бъдат постигнати чрез увереност в себе си и доверие в околните, въпреки привидно непреодолимите препятствия.
Целта на сляпата двойка бе единствено да достигне другия тротоар невредима. Препятствието пред тях бяха осемте колони коли, насочили се право към малката групичка. Без паника или колебание обаче, те вървяха напред, докато не постигнаха целта си. Ние също трябва да преследваме целите си, като не обръщаме внимание на пречките, които могат да се появят на пътя ни. Трябва да вярваме в интуицията си и да приемаме помощта на останалите, които може би са по-проницателни от нас.
И накрая,
научих се наистина да приемам зрението си като скъпоценен дар, а не като даденост, както до този момент. Замисляли ли сте се колко различен би бил животът без зрение?Опитайте се да си представите за миг как вървите през натоварено кръстовище, без да можете да виждате! Колко често забравяме малките, но забележителни дарове, на които се радваме в живота си.
Когато потеглих от онова кръстовище, възгледите ми за живота и отношението към околните се бяха променили. Тогава взех решение наистина да обръщам внимание на живота, докато се занимавам с всекидневните си задължения и да използвам пълноценно даденото ми от Бога, за да помогна на другите да не се чувстват така ощетени от съдбата.
Направи и Ти нещо добро за себе си: намали скоростта и отдели време, за да видиш какво точно става край теб. Използвай мига, за да го разбереш точно сега и още на мястото, където се намираш. Може би пропускаш нещо прекрасно ...
Автор - Дж. Майкъл Томас
Из "Пилешка супа за душата
"
