Много често не осъзнаваме, че най-големите бариери пред себе си поставяме ние самите. Една от бариерите са думите "не мога", които сами казваме. Често вярваме, че това е вярно.
Всъщност, истината е друга:
ако мислим, че можем да направим нещо - това е вярно.
Ако мислим, че не можем да го направим - това също е вярно.
Затова ме впечатли текстът по-долу и съм го запомнила като образ завинаги.
Ако и вие искате да събудите силата да променяте живота си към хубаво - предлагам го и на вас.
"В стаята на четвърти клас всички пишеха. Пишеше и учителката. Пишеха изречения, които започваха с "Не мога":
"Не мога да ритна топката по-далеч."
"Не мога да го накарам да ме хареса."
"Не мога да направя десет лицеви опори."
"Не мога да прескоча тази ограда."
"Не мога да накарам майка му да дойде на родителската среща."
"Не мога да накарам момчетата да използват думи вместо юмруци."
В края на часа всички сложиха своите "Не мога" в празна кутия от обувки.
Учителката взе лопата и поведе своя четвърти клас към близкия парк.
Започнаха да копаят. Готвеха се да погребат своите "Не мога".
Положиха кутията от обувки на дъното на изкопаната дупка. Покриха я с пръст. Учителката заговори:
- Деца, хванете се за ръце и наведете глави.
Децата се подредиха около пресния гроб, образувайки кръг с наловените една за друга ръце. Наведоха глави и зачакаха надгробното слово на своята учителка.
- Приятели, днес сме се събрали, за да почетем паметта на изречението "Не мога". Докато беше на земята, то докосваше живота на всеки от нас. За съжаление, то беше произнасяно във всички обществени сгради: училища, общински и държавни заведения и дори в парламента. Днес ние осигурихме за "Не мога" място за вечен покой. Написахме епитаф на надгробния му камък. Той бе надживян от своя брат "Аз мога". "Аз мога" не е толкова забележителен и могъщ като "Аз не мога", но с ваша помощ един ден той ще оставя по-значителен отпечатък в живота. Нека "АЗ не мога" почива в мир и нека всеки от вас, които присъствате на неговото погребение, вземе живота си в ръце и продължи напред без него. Амин.
Всеки четвъртокласник бе написал своето "Аз не мога", беше го погребал, беше чул надгробното слово на своята учителка. Върнаха се в класната стая и направиха бдение. Поле отпразнуваха края на "Аз не мога" с пуканки, сладкиши и плодов сок. Направиха надгробен паметник от картон и написаха "Аз не мога" и под него: "Почивай в мир".
Поставиха и датата.
До края на учебната година картоненият паметник остана да виси над черната дъска. Макар и рядко, някой казваше: "Аз не мога…" Тогава учителката мълком посочваше паметника на погребания "Аз не мога" и ученикът започваше изречението си отначало, сега вече с "Аз мога".
Така за всеки от учениците на този четвърти клас "Аз не мога" умря завинаги и животът им и до днес преминава без него."
/ Из "Пилешка супа за душата" - Джак Канфийлд, Марк Хансен/
Благодарение на lenny_pld оттук.
Няма коментари:
Публикуване на коментар